Турандот е история за контрола над тялото, страха от подчинение и съпротивата срещу всяка форма на принуда, независимо дали идва "облечена" като любов.

Музиката стъпва върху либретото с хор и гонг, могъща като жена, която иска и може да е сама.

Сън:

Плувам в топъл басейн. Прилича на исландска лагуна, но с коридори. Правя една дължина и виждам, че срещу мен плува Самуил. Излизаме от басейна и скачаме в снега—аз следвам него, а не той мен.

После се озовавам в лекарски кабинет, където си запазвам час за преглед при дерматолог. Да види състоянието на бенките ми, казвам. На екран виждам сумата, която трябва да платя—първо 1, после 10 000 TL. Отчаяно се опитвам да пресметна колко е това в наша валута. Какво е това. Отказвам часа, защото в събота заминавам, а прегледът е насрочен за тогава. Исландските рецепционистки се отнасят крайно пренебрежително и снизходително към мен, не ми връщат парите и ме отпращат.

Стоя навън сама в снега и горчиво плача. Не просто плача, лицето ми се изкривява от болка и спазми.

Оставям за малко настрана цялата си работа, за да опиша следното:

Едната книга, която чета—Призрак в гърлотo, пасва на по-видимата ми женска изява. Харесва ми как разглежда жената като текст, а и познавам обсебването от текст до степен, до която се изгубваш в сливаш с него. Напомня на майчинството и как за един кратък период следваш програмата на природата. Даваш, даваш, даваш. Наблюдаваш—цялата очи, не изпускаш от поглед, бдиш, не спиш, тялото ти се смалява, защото гориш. 

Когато някой напише нещо, което си преживявала, и го напише с почти същия език, с който ти би го написала, е много успокояващо. Не си сама.

Втората—Dream Count—също ми импонира, но още не мога да разкажа точно защо. Харесвам Чимаманда Адичи, харесвам феминизма и мисълта ѝ. Темата за майчинството пак я има, но този път като пропусната възможност. 

Въпросът ми от мен към мен е: имам ли право да подкрепям или не изборите на други жени дали да станат майки при положение че дори не мога да си представя какво е да не искаш да си майка. Защото навън казвам "Много добре разбирам жените, които не искат деца". И си мисля, че е така. Наистина ги разбирам. Но после не е ли това противоречие, щом аз имам? 

Мисля си: част от програмата на природата ли е моят избор или от собствената ми програма?

Феминизмът ме вълнува тъкмо заради такива въпроси. Днешните жени като че ли за пръв път се вглеждат в мястото, което заемат, без това да е проява на ексцентризъм или героизъм. Струва ми се, че наистина се случва някакво обособяване. Отстъпване от нещата, в които сме възпитани, отгледани, в които сме се оставили по ред причини.

I will never have a daughter.

I'll never have anyone to teach

the weight of voice, 

the pull of void,

the need for me-time.

No one will find me relatable,

nor be shit-scared of becoming me.

I'll never explain middle age to my 

spring-rose of a daughter.

No one to swap shoes with 

or watch undo the past with grace

(not without therapy).

My girl, naturally, will never be,

so here I am, daughtering me.

Днес присъствах пълноценно в класа по йога. 

След това всичко се разпадна и дойде пак Уморенасъмуморенасъм.

На моменти не смогвам. Опитвам да си спомня каква бях, когато четях—когато сутрин сядах за половин час да почета, докато изпия кафето си в притихналата къща. Вълнението от другостта! Поезията ми липсва неимоверно. Снощи се приспах с клипче на Чимаманда Н. Адичи, в което казва, че преодолява писателските блокажи с четене на поезия. Защото там има език за неизказаното.

Нека не се залъгвам повече — моето не е блокаж. Друго е. Моята бездна или минало неповторимо.

Ето нещо, което ме развълнува до сълзи: С майка ми говорихме как всеки, който изгуби любим човек, изпитва някаква вина. Питах я татко споделял ли ѝ е нещо подобно след смъртта на баба и дядо. Тя каза “Не, за какво да изпитва, той беше неотлъчно до тях.” После ми спомена детайл, който не знаех. Когато баба ми си отивала, го изчакала да дойде на свиждане в болницата, хванали се за ръце и тя умряла. Просто така — дочакала детето си. 

Annihilation

Мъже с черна ръкавица на дясната ръка. Ядат бързо и механично. Храната става гола и уязвима, нападната, унищожена.

Много исках дъщеря. Бях уверена, че този път ще е момиче и двата пъти. Щеше да се казва Вера и вероятно щеше да ме мрази.

Имам момчета и понякога се стряскам от това. Както ми трябва секунда, за да произнеса фамилното си име.

Вероятно ги стряскам понякога. 

В Копенхаген има нещо, от което усещам възел, пристягане. От храната е - онази смесица от неутолен глад, еуфория и разгръщащи се пластове.

Не помня имената на храната. Помня съставките на собственото си пътуване и как всяка хапка ме концентрира. Искам да намирам думи, да ям бавно и дълго сякаш само за това живея. 

Което не е далеч от истината.

Пуснах си Omnivore, гледам го предимно на пътеката във фитнеса. Пътека, храна, сещате се. И пак ме догонва усещането за нещо, с което сме се разминали или пък аха ще се открием. Странно, гладно нещо.

This is not poetry

Яростта на всяка жена, дори на нефеминистката. Това стои на пътя ми. Забелязах го, когато преглеждайки запазените постове в ИГ, открих, че всички съдържат думата rage. Много красива дума, която скоро предстои да бъде претопена в масовия човешки говор. 

Опитах да напиша нещо, но се запъвам. В ума ми има  поне няколко чужди текста. Написано е, няма смисъл. 

Пак се сещам за думите на Ана от “Златната тетрадка” - I have decided never to write again, if that is the emotion which must feed my writing.

Писането днес

 "тогава какво друго да правя като реално само ми се пише"

Това по повод липсата ми на амбиция да раста кариерно. Най-много харесвам в работата си това, че правя само каквото искам—пиша. Но дали някога ще почувствам глад за нещо по-различно, по-стратегическо? В момента ми се струва, че ако не пиша, ще залинея.

Междувременно сънят ми:

Валери и аз сме в басейн, който се намира точно между Двореца и Народния театър. Само двамата сме и той ме целува и докосва точно както обичам. Усещам силно еротично (и романтично!) желание, искам да отвърна на целувката, но устата ми е пълна с топки памук. Суха, запушена, текстилна. Не мога да ги изкарам, макар челюстите ми да се движат упорито. Няма глас, няма влага, само безсилието да не мога да отвърна. Будя се тъжна и цял ден изпитвам носталгия по някакво автентично желанието, с което не мога да се свържа.

Истината е проста: отдавам силите и умствения си капацитет на писане на дълги и сложни текстове. Харесва ми да работя с тях, но е така интензивно, че изчерпва всичко. Не ми остава език, с който да обговарям другото—същинското и истинното. Моето друго съществуване. Басейнът. 

Възможно е и сама да се сугестирам, че е това, а всъщност просто да нямам вече какво да кажа. Снощи гледах как Фиона Апъл нарече в едно интервю това такт—да замълчиш, когато нямаш какво да кажеш. Но тя има своята музика, нали. А там изобщо не е тактична.

Или този цитат от "Златната тетрадка", който ме жегна: What Ella lost during those five years was the power to create through naivety.  Дали?

Онази вечер споменах на Стефи това—че никого не бих попитала какво мисли за книгата ми.  Честно казано тази перспектива ме ужасява. Аз самата не знам какво мисля за нея, даже дори не мисля. Докато преглеждах стихове, които да изпратя за "Актьори срещу поети", не познах изобщо тази жена. Нейният глас е толкова далечен от мен, така наивен. Не знам дали искам да държим връзка повече.

Исках да кажа пише ми се. Но от нови ум и тяло.

Вярвам в сънищата си. Реалността се огъва около тях и само декорира детайлите. Всичко се случва, но не знам къде най-напред.

Отстрани

наблюдавам как се вкопчвам в малки репери, които ми подсказват, че съществувам, не казвам "живея", моите, мъничките ми, веригите ми.

И изчезвам от снимките си - нямало ме е цели десет дни тук, цели двайсет дни там, цели месеци еди къде си. Живот на възрастен, казвам си, живот без и живот с много. 

Веригите подрънкват...

...а откога не съм слушала музика, не съм гледала филм, не съм играла. Снощи много ми се танцуваше. Докато се возех във влака, си пуснах клипа на Voodoo In My Blood и си представях, че аз съм Розамунд Пайк и очите ми изгасват под контрола на невидима (?) сила. Това, което всъщност искам, е да се видя изгубила контрол. 

Но веригите подрънкват. Странно е, че за да не ги чувам така, се налага да изчезна. Бягството не е решение, разбира се, но помага. Често си го представям. Представям си как се обличам преди да изчезна, кой парфюм си слагам, кои книги приготвям. Преди да заспя вечер, мисля за смъртта си, как ме няма. Същото е като съществуването (не казвам "живеенето"). 

 Другаде. И пропастта след думата.

*Orbital • Samantha Harvey

Така се чувствам малко преди 40. Не е голяма работа, но настойчиво тегли към себе си. Трезво и сурово, без мечти и големи желания. Обаче сякаш го има другото. Тези умереност и униние са и вид маска, под тях има нещо първично, което не търпи юздата на средната възраст. Сигурно затова сънувам как танцувам в скута на демон в църква. 

Да искаш две противоречащи си неща едновременно е драмата на 30-те, но свободата на 40-те. С милост и любопитство, въпреки че се питаш какъв е смисълът.

Hygge

Сънувам се в Дания. Ще обзавеждам дом. Гледам - момиче на около 10-12 години в хубава северна стая с много малки бели вази и фигурки. И цветята са бели. Момичето пише нещо в тетрадка на маса до прозореца. Вземам си идеи за подредбата на дома.

*

Сигурно заради снега по Коледа. Чист и тежък саван. 

Искам да видя няколко представления не точно театър (на тези публиката е най-тиха и внимаваща).

Свързва ми се с хора, дните ми минават като потоци мръсна вода,

чувам съседът как дълго полива с урината си, чувам през гипскартона, дели ни нищо,

свързва ми се с хора, които могат да попитат как съм и наистина да слушат. Няма да продължи дълго отговорът, слушайте.

Четете, там съм най-ясна. Все така често когато говоря, се запъвам, не успявам да кажа всичко, което искам, по най-смисления начин. Не обичам да говоря, но всичко разбирам.

Говоря най-ясно, когато съм гневна?

Тази година много учих, писна ми, стара съм вече. Не ми се занимава с нещата, с които ми се занимава. Те все така не се случват сами. Е, очертават се мускулите. Е, да, малко е самотно. Е, няма immediate gratification, а може изобщо да няма.

Свързва ми се с хора, не в чат, а на живо. Наблюдават ми се хора, които са в стихията си.

Водата тече, това ѝ е работата.

пожелание

 Светли празници! Нахрани мъжа!

Сняг. Древен и нов като бебе. Чувам пулса на нещо голямо и силно, което ме пази.

Сняг топъл и ален.

По стъкления покрив на залата за йога — котешки стъпки. 

взлом

 Днес бях в НДК за не повече от 5 минути. Толкова бързо отидох до щанда, който ме интересуваше, че някой би помислил, че крия нещо. 

Крия, да, PTS-a си. Никого не погледнах, нито една книга не разлистих. Взех единствената, за която бях влязла, и излязох бегом. Ужасявам се от идеята да събирам книги, на които не мога да се посветя сега, а напоследък имам доста такива. 

Променила съм навиците си. Т.е. изгубих ги. Вече не мога да отдавам толкова време, както преди. Животът ми е пълен с… “живот”, предполагам. Да, битовост. Да, още отговорности, още други приоритети, избори. Малко ме е срам от това, но и по някакъв начин се гордея, че успях да се предам, да си кажа “не мога”. Или по-точното: “вече не е нужно да изглеждам умна”.

Прочитам по малко всеки ден. Книгите ровят в мен и оставят някакви неща разхвърляни, отворени. 

Мислех този пост да е за книгите, които ме развълнуваха тази година, но друго се получи. Снощи сънувах дома на една жена, чийто литературен вкус много харесвам. Тя ме развеждаше, чувах гласа ѝ. Жилището беше с тежък, силно декоративен интериор от 20-те на миналия век. Имаше тапети, натюрморти в тъмнокафяви рамки, много старост. Чудех се “но как така, тя изобщо не е такъв човек”.

Bullets

 1. Знам, че имате много книги за продаване, но аз за пръв път имам толкова натрупани непрочетени книги. За пръв път не приоритизирам четенето, а р а б о т а т а. 

2. Викна ли, ехото не ми отговаря.

3. Моля ви, не сексуализирайте дъщерите си. Независимо дали сте Бийонсе или жената в интернет, която поства снимки на своята “пораснала госпожица”. Просто ги пазете, не ги превръщайте в предмети. 

Скоро Й. ми разказа как класният на 10-годишната ѝ дъщеря нарекъл съученичките ѝ “малки курвета”. Родителите сметнали, че децата са си го заслужили. Толкова по въпроса.

4. Катя Стойкова каза: “Познавам, че това, което пиша, е поезия първо по факта, че ме изненадва. Защото вероятно идва от някакъв мой аспект, с който не съм имала връзка досега.”

5. Учудвам се как все още ме дразни, когато някой се опиянява от парадоксите си и уникалността си. Не точно раздразнение, а скепсис всъщност.

6. Понякога забравям, че имам книга. С цели дни, а може би седмици. Тогава се появява някой, който ми припомня или казва как писането ми го е развълнувало. Тогава нещо в мен ме прегръща.

7. Телесно съм много добре. Ментално съм изтощена от внимаване, от това да съм жена, от това да съм тук и сега, но и отвъд. Такъв е животът, ще кажете. Избирай си битките, ще кажете.

8. Не съм много добра и честна дъщеря. Отдалечена съм от родителите си (по свой избор). Това е нещо, което в момента не мога да побера в мислите си. Само знам, че е важно.

9. Не ви ли се струва, че в този списък има само умора и насилие? Няма място! Няма място дори за мен. 

наблюдение

Жената в Копенхаген носи букети с цветя. Цветя, които преливат от търговците по метростанциите. Бих казала дворцови цветя - дълги, пищни и изящни. Не ги познавам, но знам, че

жената в Копенхаген ще ги занесе в стилния си дом с огромни, арогантни прозорци без завеси. Тя няма нищо за криене. 

Жената в Копенхаген кара колелото си без каска или шапка. Бузите ѝ са червени, косата ѝ е дива и танцува с вятъра. Не носи грим, няма маникюр, не пуши електронни цигари. Дори книгите в торбата ѝ са истински. Тя не се страхува от студа, защото плува редовно в ледени води.

Boreal

The light here is ambiguous. 

I’m thinking about grey's

many facets. The light. The hum

and crackle of things shutting down under snow.

The low-hanging sky with its smell of knives and water.

I remember you although you haven't happened yet.

Your mythological skin is evasive

and grey.

I'm dreaming about lying in a heavy crystal cocoon.

Then there's you, arriving quietly.

Датите след 20 ме объркват. Както и шумът. Представях си как купувам тапи за уши на непозната майка. Пожелавам на всяка жена тишината, от която се нуждае. Просто днес има много шум и е ден след 20-о число.

Мислех си как тази седмица с Валери не сме се виждали. Бяхме тук, но не се виждахме. Всеки на компютъра си, всеки в “забързаното ежедневие”. Повръща ми се. 

Габи ми прати картинка за милениълите:

Всичко е или е било вярно в даден момент. Дори ми е интересно в това клише. Първите хора, които направиха от психотерапията попкултура, бранд. Осъзнато родителство, осъзнато отношение към природата, осъзнати вреди, които причиняваме на телата си. А кога ignorance беше bliss… 

Валери скоро има рожден ден. Клише ли е да обичаш един човек половин живот? Някои от пътуванията ни дълго време са отглеждани като общи мечти - неразличимо е у кого се се зародили първо. И някак усещам връзката ни най-силно, когато пътуваме само двамата. Това си представям за годините напред. Това казвам и на А., когато ме пита какво ми липсва. “Ние някъде другаде”. Например в Япония.

Четеш детективски романи. Нямаш социални профили. Живееш сред природата. Можеш ли изведнъж да станеш това, което никога не си бил?

Това, което ме привлича в северните държави, са пластовете. Кристали, торф, лава и гейзери, непроницаем студ и топли слоеве дрехи. Идеята за тяхната самодостатъчност. Сякаш казват:

Аз съм тук долу.

Мини оттук,

после тук, 

и тук,

постарай се.

Стигни до ядрото --

то е меко и течно.

И, разбира се, винаги море.

Героят с хиляди лица

Мамо, сънувах как ни напускаш и оставаме сами с тати.

После бях на хълм и се превърнах във върколак, който виеше срещу луната. Всички се страхуваха от мен.

Дете, та аз съм само символ.

Бис на невинното

Гледам я гладка и обла - жената от вчера опитва

да влезе с багажа си в Утре. Без да е питала

има ли място за нещо такова, тя оставя на масата

своята лека неповторимост.

Прииска ми се пак да съм майка на децата си за първи път. Сега да опознавам личицата им. Представям си как впиват миниатюрните си пръсти в гърдите ми, как ме стискат, защото само така усещат, че са живи, как леко помръдват устни, когато им говоря. 

И те отговарят. 

Прииска ми се пак да бъда език.

 Четири много особени сюжета от съня ми:

1. Жена, ухаеща на Pure Poison.

2. Избирам грамофонни плочи, защото в съня си имам грамофон. 

3. Мъртва съм, виждам се втвърдена и студена. Наблюдавам се в ковчег.

4. В къщата на стар любовник съм. Голяма, просторна и пълна с интересни предмети къща. Лаконичен скандинавски дизайн с леко усещане за изоставеност. С него говорим, но между нас няма нищо еротично. По-скоро мисля как ще излъже приятелката си, защото съм сигурна, че ще я излъже.