Много исках дъщеря. Бях уверена, че този път ще е момиче и двата пъти. Щеше да се казва Вера и вероятно щеше да ме мрази.
Имам момчета и понякога се стряскам от това. Както ми трябва секунда, за да произнеса фамилното си име.
Вероятно ги стряскам понякога.
В Копенхаген има нещо, от което усещам възел, пристягане. От храната е - онази смесица от неутолен глад, еуфория и разгръщащи се пластове.
Не помня имената на храната. Помня съставките на собственото си пътуване и как всяка хапка ме концентрира. Искам да намирам думи, да ям бавно и дълго сякаш само за това живея.
Което не е далеч от истината.
Пуснах си Omnivore, гледам го предимно на пътеката във фитнеса. Пътека, храна, сещате се. И пак ме догонва усещането за нещо, с което сме се разминали или пък аха ще се открием. Странно, гладно нещо.
"тогава какво друго да правя като реално само ми се пише"
Това по повод липсата ми на амбиция да раста кариерно. Най-много харесвам в работата си това, че правя само каквото искам—пиша. Но дали някога ще почувствам глад за нещо по-различно, по-стратегическо? В момента ми се струва, че ако не пиша, ще залинея.
Междувременно сънят ми:
Валери и аз сме в басейн, който се намира точно между Двореца и Народния театър. Само двамата сме и той ме целува и докосва точно както обичам. Усещам силно еротично (и романтично!) желание, искам да отвърна на целувката, но устата ми е пълна с топки памук. Суха, запушена, текстилна. Не мога да ги изкарам, макар челюстите ми да се движат упорито. Няма глас, няма влага, само безсилието да не мога да отвърна. Будя се тъжна и цял ден изпитвам носталгия по някакво автентично желанието, с което не мога да се свържа.
Истината е проста: отдавам силите и умствения си капацитет на писане на дълги и сложни текстове. Харесва ми да работя с тях, но е така интензивно, че изчерпва всичко. Не ми остава език, с който да обговарям другото—същинското и истинното. Моето друго съществуване. Басейнът.
Възможно е и сама да се сугестирам, че е това, а всъщност просто да нямам вече какво да кажа. Снощи гледах как Фиона Апъл нарече в едно интервю това такт—да замълчиш, когато нямаш какво да кажеш. Но тя има своята музика, нали. А там изобщо не е тактична.
Или този цитат от "Златната тетрадка", който ме жегна: What Ella lost during those five years was the power to create through naivety. Дали?
Онази вечер споменах на Стефи това—че никого не бих попитала какво мисли за книгата ми. Честно казано тази перспектива ме ужасява. Аз самата не знам какво мисля за нея, даже дори не мисля. Докато преглеждах стихове, които да изпратя за "Актьори срещу поети", не познах изобщо тази жена. Нейният глас е толкова далечен от мен, така наивен. Не знам дали искам да държим връзка повече.
Исках да кажа пише ми се. Но от нови ум и тяло.
Отстрани
наблюдавам как се вкопчвам в малки репери, които ми подсказват, че съществувам, не казвам "живея", моите, мъничките ми, веригите ми.
И изчезвам от снимките си - нямало ме е цели десет дни тук, цели двайсет дни там, цели месеци еди къде си. Живот на възрастен, казвам си, живот без и живот с много.
Веригите подрънкват...
...а откога не съм слушала музика, не съм гледала филм, не съм играла. Снощи много ми се танцуваше. Докато се возех във влака, си пуснах клипа на Voodoo In My Blood и си представях, че аз съм Розамунд Пайк и очите ми изгасват под контрола на невидима (?) сила. Това, което всъщност искам, е да се видя изгубила контрол.
Но веригите подрънкват. Странно е, че за да не ги чувам така, се налага да изчезна. Бягството не е решение, разбира се, но помага. Често си го представям. Представям си как се обличам преди да изчезна, кой парфюм си слагам, кои книги приготвям. Преди да заспя вечер, мисля за смъртта си, как ме няма. Същото е като съществуването (не казвам "живеенето").
*Orbital • Samantha Harvey
Така се чувствам малко преди 40. Не е голяма работа, но настойчиво тегли към себе си. Трезво и сурово, без мечти и големи желания. Обаче сякаш го има другото. Тези умереност и униние са и вид маска, под тях има нещо първично, което не търпи юздата на средната възраст. Сигурно затова сънувам как танцувам в скута на демон в църква.
Да искаш две противоречащи си неща едновременно е драмата на 30-те, но свободата на 40-те. С милост и любопитство, въпреки че се питаш какъв е смисълът.
Сънувам се в Дания. Ще обзавеждам дом. Гледам - момиче на около 10-12 години в хубава северна стая с много малки бели вази и фигурки. И цветята са бели. Момичето пише нещо в тетрадка на маса до прозореца. Вземам си идеи за подредбата на дома.
*
Сигурно заради снега по Коледа. Чист и тежък саван.
Искам да видя няколко представления не точно театър (на тези публиката е най-тиха и внимаваща).
Свързва ми се с хора, дните ми минават като потоци мръсна вода,
чувам съседът как дълго полива с урината си, чувам през гипскартона, дели ни нищо,
свързва ми се с хора, които могат да попитат как съм и наистина да слушат. Няма да продължи дълго отговорът, слушайте.
Четете, там съм най-ясна. Все така често когато говоря, се запъвам, не успявам да кажа всичко, което искам, по най-смисления начин. Не обичам да говоря, но всичко разбирам.
Говоря най-ясно, когато съм гневна?
Тази година много учих, писна ми, стара съм вече. Не ми се занимава с нещата, с които ми се занимава. Те все така не се случват сами. Е, очертават се мускулите. Е, да, малко е самотно. Е, няма immediate gratification, а може изобщо да няма.
Свързва ми се с хора, не в чат, а на живо. Наблюдават ми се хора, които са в стихията си.
Водата тече, това ѝ е работата.
Днес бях в НДК за не повече от 5 минути. Толкова бързо отидох до щанда, който ме интересуваше, че някой би помислил, че крия нещо.
Крия, да, PTS-a си. Никого не погледнах, нито една книга не разлистих. Взех единствената, за която бях влязла, и излязох бегом. Ужасявам се от идеята да събирам книги, на които не мога да се посветя сега, а напоследък имам доста такива.
Променила съм навиците си. Т.е. изгубих ги. Вече не мога да отдавам толкова време, както преди. Животът ми е пълен с… “живот”, предполагам. Да, битовост. Да, още отговорности, още други приоритети, избори. Малко ме е срам от това, но и по някакъв начин се гордея, че успях да се предам, да си кажа “не мога”. Или по-точното: “вече не е нужно да изглеждам умна”.
Прочитам по малко всеки ден. Книгите ровят в мен и оставят някакви неща разхвърляни, отворени.
Мислех този пост да е за книгите, които ме развълнуваха тази година, но друго се получи. Снощи сънувах дома на една жена, чийто литературен вкус много харесвам. Тя ме развеждаше, чувах гласа ѝ. Жилището беше с тежък, силно декоративен интериор от 20-те на миналия век. Имаше тапети, натюрморти в тъмнокафяви рамки, много старост. Чудех се “но как така, тя изобщо не е такъв човек”.
1. Знам, че имате много книги за продаване, но аз за пръв път имам толкова натрупани непрочетени книги. За пръв път не приоритизирам четенето, а р а б о т а т а.
2. Викна ли, ехото не ми отговаря.
3. Моля ви, не сексуализирайте дъщерите си. Независимо дали сте Бийонсе или жената в интернет, която поства снимки на своята “пораснала госпожица”. Просто ги пазете, не ги превръщайте в предмети.
Скоро Й. ми разказа как класният на 10-годишната ѝ дъщеря нарекъл съученичките ѝ “малки курвета”. Родителите сметнали, че децата са си го заслужили. Толкова по въпроса.
4. Катя Стойкова каза: “Познавам, че това, което пиша, е поезия първо по факта, че ме изненадва. Защото вероятно идва от някакъв мой аспект, с който не съм имала връзка досега.”
5. Учудвам се как все още ме дразни, когато някой се опиянява от парадоксите си и уникалността си. Не точно раздразнение, а скепсис всъщност.
6. Понякога забравям, че имам книга. С цели дни, а може би седмици. Тогава се появява някой, който ми припомня или казва как писането ми го е развълнувало. Тогава нещо в мен ме прегръща.
7. Телесно съм много добре. Ментално съм изтощена от внимаване, от това да съм жена, от това да съм тук и сега, но и отвъд. Такъв е животът, ще кажете. Избирай си битките, ще кажете.
8. Не съм много добра и честна дъщеря. Отдалечена съм от родителите си (по свой избор). Това е нещо, което в момента не мога да побера в мислите си. Само знам, че е важно.
9. Не ви ли се струва, че в този списък има само умора и насилие? Няма място! Няма място дори за мен.
Жената в Копенхаген носи букети с цветя. Цветя, които преливат от търговците по метростанциите. Бих казала дворцови цветя - дълги, пищни и изящни. Не ги познавам, но знам, че
жената в Копенхаген ще ги занесе в стилния си дом с огромни, арогантни прозорци без завеси. Тя няма нищо за криене.
Жената в Копенхаген кара колелото си без каска или шапка. Бузите ѝ са червени, косата ѝ е дива и танцува с вятъра. Не носи грим, няма маникюр, не пуши електронни цигари. Дори книгите в торбата ѝ са истински. Тя не се страхува от студа, защото плува редовно в ледени води.
The light here is ambiguous.
I’m thinking about grey's
many facets. The light. The hum
and crackle of things shutting down under snow.
The low-hanging sky with its smell of knives and water.
I remember you although you haven't happened yet.
Your mythological skin is evasive
and grey.
I'm dreaming about lying in a heavy crystal cocoon.
Then there's you, arriving quietly.
Датите след 20 ме объркват. Както и шумът. Представях си как купувам тапи за уши на непозната майка. Пожелавам на всяка жена тишината, от която се нуждае. Просто днес има много шум и е ден след 20-о число.
Мислех си как тази седмица с Валери не сме се виждали. Бяхме тук, но не се виждахме. Всеки на компютъра си, всеки в “забързаното ежедневие”. Повръща ми се.
Габи ми прати картинка за милениълите:
Всичко е или е било вярно в даден момент. Дори ми е интересно в това клише. Първите хора, които направиха от психотерапията попкултура, бранд. Осъзнато родителство, осъзнато отношение към природата, осъзнати вреди, които причиняваме на телата си. А кога ignorance беше bliss…
Валери скоро има рожден ден. Клише ли е да обичаш един човек половин живот? Някои от пътуванията ни дълго време са отглеждани като общи мечти - неразличимо е у кого се се зародили първо. И някак усещам връзката ни най-силно, когато пътуваме само двамата. Това си представям за годините напред. Това казвам и на А., когато ме пита какво ми липсва. “Ние някъде другаде”. Например в Япония.
Мамо, сънувах как ни напускаш и оставаме сами с тати.
После бях на хълм и се превърнах във върколак, който виеше срещу луната. Всички се страхуваха от мен.
Дете, та аз съм само символ.
Гледам я гладка и обла - жената от вчера опитва
да влезе с багажа си в Утре. Без да е питала
има ли място за нещо такова, тя оставя на масата
своята лека неповторимост.
Прииска ми се пак да съм майка на децата си за първи път. Сега да опознавам личицата им. Представям си как впиват миниатюрните си пръсти в гърдите ми, как ме стискат, защото само така усещат, че са живи, как леко помръдват устни, когато им говоря.
И те отговарят.
Прииска ми се пак да бъда език.
Четири много особени сюжета от съня ми:
1. Жена, ухаеща на Pure Poison.
2. Избирам грамофонни плочи, защото в съня си имам грамофон.
3. Мъртва съм, виждам се втвърдена и студена. Наблюдавам се в ковчег.
4. В къщата на стар любовник съм. Голяма, просторна и пълна с интересни предмети къща. Лаконичен скандинавски дизайн с леко усещане за изоставеност. С него говорим, но между нас няма нищо еротично. По-скоро мисля как ще излъже приятелката си, защото съм сигурна, че ще я излъже.
Пореден сън с танцьорите. Този път беше Иза.
Мъчително любовно чувство, точна реплика на неосъществената любов. Предполагам, че съзнанието ми още е там, където играеше, танцуваше, стоеше в тъмното, но не се страхуваше.
Не сцена искам, не това. Искам да играя, танцувам, да стоя в тъмното, без да се страхувам.
Коя съм. “Аз никоя съм, а ти кой си.” От дни се мъча да стигна до същината на този въпрос. Аз звучи странно. Променям се външно. Остаряването взема от мен, но и дава. Не се харесвам, но пък се обичам. Аз съм скъпа. Съм си.
В дни като този ме заливат вълни неадекватност. Често това се изразява в начина, по който се обличам. Не успявам да намеря правилната дума или мълча.
Казвам неща на А., които тя не чопли и не критикува, въпреки че мен ме е срам. Не ми казва “за коя се мислиш”, нито “не бива да те е срам.” Стои и слуша, не знам как да нарека нещото, което ми дава така щедро.
Далечен аромат на дървесина и
горчиво лекарство - мисълта да пия чай
е съпротива. Обещава, че мога да седна и дълго
да мисля само за чай.
Как да направя така че да ми хареса. Какво да сложа. Защо го усещам блудкав, но настоятелен? А защо продължавам да искам да го усвоя? В момента ми се струва, че сляпо се опитвам да намеря някакъв ключ, тайна, която другите имат -
Обожавам чай
Не мога без чай
Чаят е прекрасен
- а аз не. Имах колега, който поне две минути налагаше здраво с лъжичка всяка от петте си чаши чай дневно. По това време си купих шумоизолиращи тапи. Сърбаше горещата течност и после изпускаше въздишка, сякаш му се случваше нещо несравнимо удовлетворяващо.
Отново сън с танцьорите. Пак се търсим. С Марион се гледаме сякаш споделяме тайна.
През деня попадам на красива жена, която — установявам — мога да гледам с възхищение, без да ми причини болка, завист, ненавист. Представям си живота ѝ. Какво е да разполагаш с време, за да...
Сава сяда до мен, за да му превеждам думи от играта.
Поне опитах...