Вярвам в сънищата си. Реалността се огъва около тях и само декорира детайлите. Всичко се случва, но не знам къде най-напред.

Отстрани

наблюдавам как се вкопчвам в малки репери, които ми подсказват, че съществувам, не казвам "живея", моите, мъничките ми, веригите ми.

И изчезвам от снимките си - нямало ме е цели десет дни тук, цели двайсет дни там, цели месеци еди къде си. Живот на възрастен, казвам си, живот без и живот с много. 

Веригите подрънкват...

...а откога не съм слушала музика, не съм гледала филм, не съм играла. Снощи много ми се танцуваше. Докато се возех във влака, си пуснах клипа на Voodoo In My Blood и си представях, че аз съм Розамунд Пайк и очите ми изгасват под контрола на невидима (?) сила. Това, което всъщност искам, е да се видя изгубила контрол. 

Но веригите подрънкват. Странно е, че за да не ги чувам така, се налага да изчезна. Бягството не е решение, разбира се, но помага. Често си го представям. Представям си как се обличам преди да изчезна, кой парфюм си слагам, кои книги приготвям. Преди да заспя вечер, мисля за смъртта си, как ме няма. Същото е като съществуването (не казвам "живеенето"). 

 Другаде. И пропастта след думата.

*Orbital • Samantha Harvey

Така се чувствам малко преди 40. Не е голяма работа, но настойчиво тегли към себе си. Трезво и сурово, без мечти и големи желания. Обаче сякаш го има другото. Тези умереност и униние са и вид маска, под тях има нещо първично, което не търпи юздата на средната възраст. Сигурно затова сънувам как танцувам в скута на демон в църква. 

Да искаш две противоречащи си неща едновременно е драмата на 30-те, но свободата на 40-те. С милост и любопитство, въпреки че се питаш какъв е смисълът.

Hygge

Сънувам се в Дания. Ще обзавеждам дом. Гледам - момиче на около 10-12 години в хубава северна стая с много малки бели вази и фигурки. И цветята са бели. Момичето пише нещо в тетрадка на маса до прозореца. Вземам си идеи за подредбата на дома.

*

Сигурно заради снега по Коледа. Чист и тежък саван. 

Искам да видя няколко представления не точно театър (на тези публиката е най-тиха и внимаваща).

Свързва ми се с хора, дните ми минават като потоци мръсна вода,

чувам съседът как дълго полива с урината си, чувам през гипскартона, дели ни нищо,

свързва ми се с хора, които могат да попитат как съм и наистина да слушат. Няма да продължи дълго отговорът, слушайте.

Четете, там съм най-ясна. Все така често когато говоря, се запъвам, не успявам да кажа всичко, което искам, по най-смисления начин. Не обичам да говоря, но всичко разбирам.

Говоря най-ясно, когато съм гневна?

Тази година много учих, писна ми, стара съм вече. Не ми се занимава с нещата, с които ми се занимава. Те все така не се случват сами. Е, очертават се мускулите. Е, да, малко е самотно. Е, няма immediate gratification, а може изобщо да няма.

Свързва ми се с хора, не в чат, а на живо. Наблюдават ми се хора, които са в стихията си.

Водата тече, това ѝ е работата.

пожелание

 Светли празници! Нахрани мъжа!

Сняг. Древен и нов като бебе. Чувам пулса на нещо голямо и силно, което ме пази.

Сняг топъл и ален.

По стъкления покрив на залата за йога — котешки стъпки. 

взлом

 Днес бях в НДК за не повече от 5 минути. Толкова бързо отидох до щанда, който ме интересуваше, че някой би помислил, че крия нещо. 

Крия, да, PTS-a си. Никого не погледнах, нито една книга не разлистих. Взех единствената, за която бях влязла, и излязох бегом. Ужасявам се от идеята да събирам книги, на които не мога да се посветя сега, а напоследък имам доста такива. 

Променила съм навиците си. Т.е. изгубих ги. Вече не мога да отдавам толкова време, както преди. Животът ми е пълен с… “живот”, предполагам. Да, битовост. Да, още отговорности, още други приоритети, избори. Малко ме е срам от това, но и по някакъв начин се гордея, че успях да се предам, да си кажа “не мога”. Или по-точното: “вече не е нужно да изглеждам умна”.

Прочитам по малко всеки ден. Книгите ровят в мен и оставят някакви неща разхвърляни, отворени. 

Мислех този пост да е за книгите, които ме развълнуваха тази година, но друго се получи. Снощи сънувах дома на една жена, чийто литературен вкус много харесвам. Тя ме развеждаше, чувах гласа ѝ. Жилището беше с тежък, силно декоративен интериор от 20-те на миналия век. Имаше тапети, натюрморти в тъмнокафяви рамки, много старост. Чудех се “но как така, тя изобщо не е такъв човек”.

Bullets

 1. Знам, че имате много книги за продаване, но аз за пръв път имам толкова натрупани непрочетени книги. За пръв път не приоритизирам четенето, а р а б о т а т а. 

2. Викна ли, ехото не ми отговаря.

3. Моля ви, не сексуализирайте дъщерите си. Независимо дали сте Бийонсе или жената в интернет, която поства снимки на своята “пораснала госпожица”. Просто ги пазете, не ги превръщайте в предмети. 

Скоро Й. ми разказа как класният на 10-годишната ѝ дъщеря нарекъл съученичките ѝ “малки курвета”. Родителите сметнали, че децата са си го заслужили. Толкова по въпроса.

4. Катя Стойкова каза: “Познавам, че това, което пиша, е поезия първо по факта, че ме изненадва. Защото вероятно идва от някакъв мой аспект, с който не съм имала връзка досега.”

5. Учудвам се как все още ме дразни, когато някой се опиянява от парадоксите си и уникалността си. Не точно раздразнение, а скепсис всъщност.

6. Понякога забравям, че имам книга. С цели дни, а може би седмици. Тогава се появява някой, който ми припомня или казва как писането ми го е развълнувало. Тогава нещо в мен ме прегръща.

7. Телесно съм много добре. Ментално съм изтощена от внимаване, от това да съм жена, от това да съм тук и сега, но и отвъд. Такъв е животът, ще кажете. Избирай си битките, ще кажете.

8. Не съм много добра и честна дъщеря. Отдалечена съм от родителите си (по свой избор). Това е нещо, което в момента не мога да побера в мислите си. Само знам, че е важно.

9. Не ви ли се струва, че в този списък има само умора и насилие? Няма място! Няма място дори за мен. 

наблюдение

Жената в Копенхаген носи букети с цветя. Цветя, които преливат от търговците по метростанциите. Бих казала дворцови цветя - дълги, пищни и изящни. Не ги познавам, но знам, че

жената в Копенхаген ще ги занесе в стилния си дом с огромни, арогантни прозорци без завеси. Тя няма нищо за криене. 

Жената в Копенхаген кара колелото си без каска или шапка. Бузите ѝ са червени, косата ѝ е дива и танцува с вятъра. Не носи грим, няма маникюр, не пуши електронни цигари. Дори книгите в торбата ѝ са истински. Тя не се страхува от студа, защото плува редовно в ледени води.

Boreal

The light here is ambiguous. 

I’m thinking about grey's

many facets. The light. The hum

and crackle of things shutting down under snow.

The low-hanging sky with its smell of knives and water.

I remember you although you haven't happened yet.

Your mythological skin is evasive

and grey.

I'm dreaming about lying in a heavy crystal cocoon.

Then there's you, arriving quietly.

Датите след 20 ме объркват. Както и шумът. Представях си как купувам тапи за уши на непозната майка. Пожелавам на всяка жена тишината, от която се нуждае. Просто днес има много шум и е ден след 20-о число.

Мислех си как тази седмица с Валери не сме се виждали. Бяхме тук, но не се виждахме. Всеки на компютъра си, всеки в “забързаното ежедневие”. Повръща ми се. 

Габи ми прати картинка за милениълите:

Всичко е или е било вярно в даден момент. Дори ми е интересно в това клише. Първите хора, които направиха от психотерапията попкултура, бранд. Осъзнато родителство, осъзнато отношение към природата, осъзнати вреди, които причиняваме на телата си. А кога ignorance беше bliss… 

Валери скоро има рожден ден. Клише ли е да обичаш един човек половин живот? Някои от пътуванията ни дълго време са отглеждани като общи мечти - неразличимо е у кого се се зародили първо. И някак усещам връзката ни най-силно, когато пътуваме само двамата. Това си представям за годините напред. Това казвам и на А., когато ме пита какво ми липсва. “Ние някъде другаде”. Например в Япония.

Четеш детективски романи. Нямаш социални профили. Живееш сред природата. Можеш ли изведнъж да станеш това, което никога не си бил?

Това, което ме привлича в северните държави, са пластовете. Кристали, торф, лава и гейзери, непроницаем студ и топли слоеве дрехи. Идеята за тяхната самодостатъчност. Сякаш казват:

Аз съм тук долу.

Мини оттук,

после тук, 

и тук,

постарай се.

Стигни до ядрото --

то е меко и течно.

И, разбира се, винаги море.

Героят с хиляди лица

Мамо, сънувах как ни напускаш и оставаме сами с тати.

После бях на хълм и се превърнах във върколак, който виеше срещу луната. Всички се страхуваха от мен.

Дете, та аз съм само символ.

Бис на невинното

Гледам я гладка и обла - жената от вчера опитва

да влезе с багажа си в Утре. Без да е питала

има ли място за нещо такова, тя оставя на масата

своята лека неповторимост.

Прииска ми се пак да съм майка на децата си за първи път. Сега да опознавам личицата им. Представям си как впиват миниатюрните си пръсти в гърдите ми, как ме стискат, защото само така усещат, че са живи, как леко помръдват устни, когато им говоря. 

И те отговарят. 

Прииска ми се пак да бъда език.

 Четири много особени сюжета от съня ми:

1. Жена, ухаеща на Pure Poison.

2. Избирам грамофонни плочи, защото в съня си имам грамофон. 

3. Мъртва съм, виждам се втвърдена и студена. Наблюдавам се в ковчег.

4. В къщата на стар любовник съм. Голяма, просторна и пълна с интересни предмети къща. Лаконичен скандинавски дизайн с леко усещане за изоставеност. С него говорим, но между нас няма нищо еротично. По-скоро мисля как ще излъже приятелката си, защото съм сигурна, че ще я излъже.

Когато чета поезия, искам да ми се завива свят.

Искам да откривам нови думи за нещата, които знам.

Да ме води тихо, но уверено през мъглата

и да звъни.

Пореден сън с танцьорите. Този път беше Иза. 

Мъчително любовно чувство, точна реплика на неосъществената любов. Предполагам, че съзнанието ми още е там, където играеше, танцуваше, стоеше в тъмното, но не се страхуваше.

Не сцена искам, не това. Искам да играя, танцувам, да стоя в тъмното, без да се страхувам.

22.10.

 Черен с мляко. Мръсно, но приемливо.  

 Коя съм. “Аз никоя съм, а ти кой си.” От дни се мъча да стигна до същината на този въпрос. Аз звучи странно. Променям се външно. Остаряването взема от мен, но и дава. Не се харесвам, но пък се обичам. Аз съм скъпа. Съм си.

В дни като този ме заливат вълни неадекватност. Често това се изразява в начина, по който се обличам. Не успявам да намеря правилната дума или мълча.

Казвам неща на А., които тя не чопли и не критикува, въпреки че мен ме е срам. Не ми казва “за коя се мислиш”, нито “не бива да те е срам.” Стои и слуша, не знам как да нарека нещото, което ми дава така щедро. 

19.10

Далечен аромат на дървесина и

горчиво лекарство - мисълта да пия чай 

е съпротива. Обещава, че мога да седна и дълго 

да мисля само за чай. 

Как да направя така че да ми хареса. Какво да сложа. Защо го усещам блудкав, но настоятелен? А защо продължавам да искам да го усвоя? В момента ми се струва, че сляпо се опитвам да намеря някакъв ключ, тайна, която другите имат -

Обожавам чай

Не мога без чай

Чаят е прекрасен

- а аз не. Имах колега, който поне две минути налагаше здраво с лъжичка всяка от петте си чаши чай дневно. По това време си купих шумоизолиращи тапи. Сърбаше горещата течност и после изпускаше въздишка, сякаш му се случваше нещо несравнимо удовлетворяващо. 

Отново сън с танцьорите. Пак се търсим. С Марион се гледаме сякаш споделяме тайна.

През деня попадам на красива жена, която — установявам — мога да гледам с възхищение, без да ми причини болка, завист, ненавист. Представям си живота ѝ. Какво е да разполагаш с време, за да...

Сава сяда до мен, за да му превеждам думи от играта. 

Поне опитах...

Това лято с Габи имахме общо, много лично предизвикателство. Трябваше в продължение на месец да пишем по едно стихотворение на ден. Не супер задължително, но да опитаме да превъзмогнем бариерите си относно ежедневното писане за упражнение.

В някакъв момент исках да събера мислите си и изводите си след този проект — как научих, че мога и така (но не искам), че темите, които излизат от мен в такива обстоятелства, са по-скоро феминистични (това доста ме изненада), че страня от метафорите много повече от преди... Има и още. Беше интересно и да надникна в нередактирания свят на Другия. 

После получих поканата от фондация "Елизабет Костова" да се включа в тазгодишния фестивал за текст и движение Leap Off Page. Приех без да се замисля по ред причини, всички много важни за мен. Беше дълбоко трансформиращо.

Това не е пост за благодарност (нея я изразих лично и вербално към всички замесени), а пост за това как животът ме приближи максимално до място, което нямаше да достъпя без поезията. Некрасиво, сурово, обветрено място, където се оказа, че не съм сама. Има и други. Живи хора, всеки с маската си, но така пълнокръвни! Хора, които тъгуват с цяло тяло, с тоналността на определени думи в езика си. Хора с ръце, които говорят. Хора, които предлагат само една декорирана представа за себе си, и от това видимо страдат. Хора, преживели болести, бягства, емигрантство, смърт на много близък. Непроницаеми, чупливи хора. Великолепни хора, с които съм сигурна, че се свързах, без този път да се налага да се питам "свързах ли се?"

Ако не беше поезията, аз нямаше да съм тук. Нищо друго няма значение, ако стиховете продължават да са в мен, край мен. 

сън:

Тази нощ ѝ се обадих. Бях намерила нейни вещи и използвах случая да ѝ звънна. Не започнах с това, поговорихме. Тя говори повече, каза "детето ми е тук, живеем с него". Учело в училище с италианско име. Спрях я - "Случайно да си изгубила нещо?"

Аз съм изгубила повече.

После се опитвах да намеря правилния път в маршрут, който вечно се повтаряше, а аз обикалях, обикалях... Намерих. Актьорите, с които бяхме в Русе, бяха там. Опитваха се нещо да ми кажат, но се изгубвах/събуждах...

Поглеждам образа си в стъклената витрина в студиото за масаж. Изглеждам умряла, много е хубаво. Няма тяло под одеялото, нищо не чувствам.

Вдигат ме ръцете на разума. Обличат ме, нагласят ме. 

Да си боледувала скоро? Или някаква засилена работа на ума? Да, и двете в една седмица. Защото тялото слуша покорно мисълта и се тревожи тук-там. Мисля си колко трудно се предавам. Съпротивлявам се на допира, сякаш наистина ме е страх. 

Нямам извод, само казвам.

Винаги ще помня как цопна във водата. Беше мъничка, учудена, гневна. Питах се “дави ли се или плува”. Не знам защо не спира да ме мъчи този въпрос.