Това лято с Габи имахме общо, много лично предизвикателство. Трябваше в продължение на месец да пишем по едно стихотворение на ден. Не супер задължително, но да опитаме да превъзмогнем бариерите си относно ежедневното писане за упражнение.
В някакъв момент исках да събера мислите си и изводите си след този проект — как научих, че мога и така (но не искам), че темите, които излизат от мен в такива обстоятелства, са по-скоро феминистични (това доста ме изненада), че страня от метафорите много повече от преди... Има и още. Беше интересно и да надникна в нередактирания свят на Другия.
После получих поканата от фондация "Елизабет Костова" да се включа в тазгодишния фестивал за текст и движение Leap Off Page. Приех без да се замисля по ред причини, всички много важни за мен. Беше дълбоко трансформиращо.
Това не е пост за благодарност (нея я изразих лично и вербално към всички замесени), а пост за това как животът ме приближи максимално до място, което нямаше да достъпя без поезията. Некрасиво, сурово, обветрено място, където се оказа, че не съм сама. Има и други. Живи хора, всеки с маската си, но така пълнокръвни! Хора, които тъгуват с цяло тяло, с тоналността на определени думи в езика си. Хора с ръце, които говорят. Хора, които предлагат само една декорирана представа за себе си, и от това видимо страдат. Хора, преживели болести, бягства, емигрантство, смърт на много близък. Непроницаеми, чупливи хора. Великолепни хора, с които съм сигурна, че се свързах, без този път да се налага да се питам "свързах ли се?"
Ако не беше поезията, аз нямаше да съм тук. Нищо друго няма значение, ако стиховете продължават да са в мен, край мен.