Апартаментът ни е тих и ленив като езерна вода. Всичките ни вещи стоят по земята, затова пък кафе-машината стои почетно в кухнята и червенее гордо като атрибут на нашето обичане. Не е ясно как съм спала някога без да ме обгръщал като гигантска ръкавица. Ужасна съм задето му звъня, за да го подсетя да свърши някоя задачка, а не за да му напомня, че е всичко за мен. Докато той подрежда нещата ни, аз подреждам невещественото.

Йоана публикува снимка, на която пише да не се сравняваме с другите. Подсетих се за другите, които взимат от мен и ме изписват из блоговете си. Или трябва да спра да ги чета, или да спра да пиша. Колебая се между ласкателството и обидата. Някак странно е. Сравенението, мили хора, не води до нищо добро. Слушайте Йоана. Слушах вчера интервю с проф. Шурбанов, който говори за това колко труднопостижим е балансът, когато си по-признат заради страничната си дейност на преводач, а не заради поезията си. После сънувах как си говорим. И едни такива казуси за справедливост и частна собственост... Кой е виновен, че крачката между невинното повлияване и мащабното преписване е микроскопична? Аз, защото съм си пльоснала вътрешността във виртуалните крака на хората.

Скоро ще напиша нещо по-важно, не сега. Ако придам още малко тежест на нервността и ревността си, ще загрубея отвътре. Ми... да, суши и вино завинаги!