Good artists copy, great artists steal (Пикасо) пише Вера в статуса си за деня. И аз разбирам, че съм от най-долнопробните, понеже нито мога да копирам, нито да крада, нито имам желание. Усещането за посредственост ме е стегнало като примка, никаква дума, която излиза от мен няма стойност, понеже пиша по шаблона в blogger. Толкова сме жалки, седнали тук да правим някакви неща с химерно качество. Нищо не ме удовлетворява. Само шепа чужди работи. Хартиени писатели с визия за изкуството, която няма нищо общо с това тук.
Стигам до там да се срамувам от това, че не умея да разказвам и още по-страшното - че не ми е интересно. Стигнала съм онази точка от развитието си на четящ, че свалям собствените си кумири от пиедестала, на който ги бях качила. Всеки облича своята история в крещящи дрехи. Аз нямам какво да облека; всичко е ясно. Тя се влюбила, той също, били заедно, решили да се оженят, всичко е прекрасно. Точка. Никой не се интересува от щастието. То е безвкусно за онзи, който се буди и заспива с горчилка.
Утехата е в поезията. Само тя може да събуди онова задрямало животно, което пръхти от радост единствено при вида на продоволствия. Не давай на човека нищо друго освен необходимото в живота и той ще заживее като скота (Лир). Все по-често живея като последното. Рядко нещо ме преобръща, рядко успявам да оценя положително чуждия труд. Всичко ми се вижда слабо, изтъркано и жалко. Аз съм сноб. Като онези критици на ястия, които не могат да готвят.
