Както обещах преди време, ето го и текста ми за в-к Преса.
Преди няколко години, когато се решаваше бъдещето ми (така наричат кандидатстването в университет), знаех, че искам да уча нещо, което ще ми позволи да работя с мириса на хартия около себе си. Концепцията бързо почна да се избистря и се случи една любов към печатните медии, която с времето еволюира като същинска връзка – сваляш си розовите очила и продължаваш да изнамираш хубавото под нечистоплътието и баналностите.
Пресата остарява, уви. С дигитализирането на всяка възможна част от бита ни, почти никой не си прави труда да купува вестници и списания, да ги разлиства и да прави купчинки с тях в някое кьоше в дома си. В този контекст аз започнах да трупам таен и явен негативизъм към електронните медии. И не че имам нещо против интернет, напротив. Постоянно съм в мрежата, чета чуждестранни издания именно благодарение на онлайн версиите им. Все пак авторитетът, който има печатната медия, е сравним с пренебрежимо малко неща.
Знам точно какво разпали още повече сантимента ми към печата. Човешкият фактор в интернет медиите. Неприкосновеността на статията отиде в забвение нейде по пътя на еволюцията и прогреса. Появи се явлението хейтър и омаза положението по крайно неприятен за пишещия начин. Хейтърството избута адекватната критика в тъмните ниши на четенето и се превърна в основно занимание офисните труженици. Така пресата, онова блажено творение на Гутенберг, печата само за ценители – шепа хора, които купуват вестник, за да го четат, а не за да го плюят по всички параграфи.
Добре съзнавам колко остаряло и недемократично звуча в момента. Предполага се, че всеки има правото да говори каквото си иска и както си иска. Предполага се също, че свободата на словото трябва да засяга всички обществени сфери, не само журналистиката и книгоиздаването. Само че всичко това е силно надценено, защото за да изразяваш свободно словото си, трябва да си информиран и да спазваш някакъв елементарен, наистина базисен, етичен код. Тук, в България, го няма.
Ако предположим, че каквато е медията, такива са и потребителите й, то следва, че едното е повлякло крак на другото и всичко е един порочен кръг. Електронният „ефир” ни облъчва с такава нечистотия, че е някак обяснимо същото да се излива обратно върху й. Прекаляването е основната мантра на всеки user във форумите. Понякога е толкова натрапчиво гадно, че се замисляш да не би на тоя човечец да са му платили да злослови, в повечето случаи необосновано и почти винаги – неграмотно.
Коментарите в електронните вестници и списания като че ли не могат да бъдат критерии за журналистите дали нещо се чете и е любопитно. Виртуалният читател рядко чете аналитично и толкова задълбочено, както ако има печатния формат в ръцете си. Ако си дал пари за вестник, ще си го прочетеш по-критично, нали така? А когато сканираш текст от бюрото в офиса и се почесваш по разни места, е съмнително колко си настроен за разбор на прочетенето. Затова просто коментираш, за да се чуе гласът ти, дали е компетентен, дали има какво да каже – това остава загадка.
Интернет уби удоволствието и за пишещите. Чувала съм, че до скоро хората изпитвали тръпка да пишат материалите си, да правят проучвания и да се подготвят. Сега се налага да си мастит журналист, за да издържиш първо на напрежението в работата и после на пресата на обществните коментари. Дори да имаш гледна точка, тя бива изродена в жалко обзорче на дадена тема, понеже читателят смята, че а)t1p si be6e i t1p si ostana, б)такива като тебе трябва да ги убиват с камъни на улицата. Колкото и непоклатим да си, в даден момент подобни изказвания по твой адрес почват да ти досаждат и накрая ти става все едно колко добре пишеш, защото няма адекватна аудитория, която да даде безпристрастна оценка на работата ти.
Затова си мисля, че на нас спешно ни трябва да си купуваме пресата, не да я четем от монитора. В един утопичен свят това би възпитало култура на четене, която ще промени възгледите и очакванията и на двете страни. Ще завърша с цитат от разказа Ина на Васил Панайотов, който ще оставя без коментар: „Двайсет и седем години работа в печатница, след които това остава най-прекрасното ухание. Да разтворя вестника през средата, държейки страниците с две ръце, да се надвеся отгоре му като над разчекната нимфоманка и да вдъхна оглушителния тътен на циклостилния мастодонт, бълващ броеве като хартиени бебета. Този дъх ме упойва.”
