Случайно или не, отворих блог и си прочетох половината писания. На места с еднакви думи, на други с еднакви идеи. Какъв е шансът двама души да мислят едно и също нещо и да го изкажат по един и същ начин? Почвам да се гнуся от всичко, което съм измислила. Но това е бремето на блогърите - едни от тях пишат, другите крадат. И какво правя аз, когато срещна нещо мое в чужд сайт - стоя, пулсът ми се ускорява, допушва ми се, след това казвам "нещастница" и приключвам.

Високо ми е самочувствието, че преписват от мен, както беше в училище в часовете по френски и както може би ще продължи занапред. А когато ми е ниско самочувствието - то е защото не мога да бъда като пантеона на героите, моите златни. Неназовимите. Готвачите на лирикита, синестетичните поезии, пухкавите синтактични плетки. Защо да мисля дълго за това, че някой от мене е откраднал. Нека крадат. Аз не мога да предложа нищо. Затова и не вземам.