Напоследък силно тъгувам по живота ми в Портсмут. Липсва ми плажът и дори индийците, от които си купувах custard cream за ябълковия пай. И лекотата на английския ми. Всяка сутрин, когато се връщах от тичане, на Oxford road стоеше белобрадият чичо, чиято задача беше да спира движението, за да пресичат дечицата от съседното училище. И неговото "Morning, love" ми липсва, и лекият поклон с глава. Помня мириса на града и хората, които изглеждаха напълно доволни от живота си. Намаленията в магазините, buy one get one free офертите и странните съседи, които винаги поправяха зеления си нисан, но никога не го караха.
Когато бях в Англия, мечтаех за България. Снощи гледах An Education и тайно разпознах себе си в Джени, която пък искаше да е в Париж, да носи черно, да пуши цигари и да говори малко и само за изкуство. Искам да съм клише в Париж. Копнежът по пътя, по непознатото, се появява като всеки друг копнеж. Сега е особено силен, защото преди можех да пътувам много повече, в тогавашния ми живот. Мечтая си и ровя във фотографски блогове, прехласвам се по пътеписи. Да се губиш значи да се намираш. Та... липсва ми.
