Чисто и просто в този ден ме нямаше. Напоследък дните се деляха на такива, в които ме има и на такива, в които ме няма. Докато от тръбите ми се търкулваше поредното доказателство, че мога да продължа човешкия вид, гледах празно, както само аз умея, и щраках дописки наляво-надясно с такава лекота, че човек би сметнал, че обичам да го правя.

Нощта беше трудна, а стъпалата ми студени. Може и да пропускам някой пунктуационен знак, за което в момента точно няма да се вайкам. Това започва да изглежда като разказ с край, но всъщност няма да има край, тъй като няма и начало, понеже, както разбрахме - в този ден ме нямаше. Някой, който го няма, няма как да започне разказ.

Забелязах как преднамерено съм започнала да се усмихвам. Усмивка тип "разкарай се" или усмивка тип "вече не те слушам". Усмивка само с горен ред зъби, чудесно, чудесно, добре.

Започнала съм силно да се съмнявам във всички, което директно сочи, че се съмнявам силно и в себе си. Това пък не е новина, особено за деня, в който ме нямаше. Харесвам от време на време жени, които носят червено и мъже, които са починали. Стоях си снощи и забелязах, че всички хора започват да си приличат, когато забравят как да се докосват. Стават неми риби, които предпочитат да говорят с чужди гласове, свой нямат, свой нямат и личи.

В деня, в който ме нямаше, не случи нищо особено.