Снощи един човек ме попита каква била за мен любовта. Осъществима, отвърнах. Само за това ли съм пишела. Реших, че блъфира и/или откровено ми се подиграва. Предимно, отговорих. После, невероятно, но факт, ми се догади. Миризмата на марихуана плъзна по дрехите ми и трябваше да си тръгвам.
-Ваше ли е това за омекналия пенис?
-Не, не е мое.
-То ми хареса.
-Радвам се.
Нека си ходим.
Нека си ходим към къщата с ненаместен все още паркет. Нека чуем как стенат стените. (Сигурно затова така се наричат). Нека ушите ни свикнат с мисълта за тленността на съзиданието. Нека се стискаме като Джак и Роуз на Титаник. Да побелеят кокалчетата ни от стискане. Няма звук освен този на разместени мебели, стомах във главата, глава в матката, сърце в устата. Нека видим живота си на лента, заедно с живота на съседите и живота на бездомните псета. Нека си представим, че седем, както е магическо число, библейско, ала-бала, е просто числото на нашия край и на нашата спалня.
Личният провал е нищо в сравнение с падането от покрива.
