Цял ден стоях и гледах екрана. Внимавах в екрана.Толкова много го гледах, че накрая ми се стори, че малка маймунка се е облегнала на стола и ме зяпа. С жълта тениска, маймунката. Мисля си, че добре би било, да, добре би било да съм на люлката на вилата, боса, без грим, с пълна догоре, даже препълнена чаша шприц аперол и някакви портокали да падат безразборно по тревата, татко дето я е окосил и сега пръска сладост на иглички. Стоя си там и ми лепнат кичури по тила от влагата, от топлото, майка ми прави малки отсечки от кухнята до телевизора, за да види как върви волейболът. Татко е гол до кръста и шумно диша, като преминава от врата през врата. Овните преминават шумно отвсякъде. Чува се плисък от басейн, чува се глъчка. Децата по вилите, понеже вилите на морето са нещо като това, на което казвахме село, та децата по вилите не са някакви обикновени деца. Те се раждат златисти, могат да плуват, изцапани са им ходилата с размазани плодове и имат смешни тумбаци и пъргави крака. Те нямат претенции. Притежават лято. Аз стоя и си пия шприц аперола, възрастното бебе на нашите, те ме гледат откакто съм се родила, с онази лека почуда и възхита, дето родителите имат към децата си, нямат нищо против да си пия в отнесения си ступор на люлката. Залезът ми принадлежи, морето, дъхът на въглища от барбекюта, на дворовете с прострени бански, терасите с разчекнати прозорци, напоителните системи, жабите, котките, лудостта.
Мисля си, че добре би било.
снимката е моя, това се вижда от люлката
