Калина хваща стиховете на Карбовски от етажерката ми и зачита Слънцетърсачката на глас, произволна страница, хубаво било. Ами хубаво е, разбира се, не е публицистика, а телесна поезия. Такава, дето чувстваш с корените на косата си. Купих си я преди няколко години, тъкмо като се появи, и преживявах тежка любовна драма с едни очи, дето ме боляха. Стоях по цели предиобеди боса и замръзвах. Пушех цигари и чаках. Стоях и четях Карбовски. Заградила си си някои фрази, казва Калина. Заградила ли съм? Не помня. Тая част от живота ми има навика да регенерира в странни моменти и да щипе като одрано.
Всичките жени на Петър са глупави.
Нека сега някой ме накара да се тръшкам като преди. Нека сега ме размаже като комар на стената. Нека поиска, нека да дойде. Скала съм.
Те донесоха вино и бонбони. Изядохме толкова много сладко, че може би сме хванали глаукома. Виното е решението ми за вечерта. Сама, сама.
Бележка: Възможно е да имам публикация с това име. Не ми пука. Снимка нямам. Думи нямам.
