Приятелите ми жужат в къщата ми, боси на терасата разказват си истории, някои плакаха, други спряха цигарите, пуши им се, любовта е по-силна от всичко. Ядем бързо, гладни сме; мозъкът ми е наполовина изпарен от плажа, слънцето, умората. Пиле в кетчуп, два резена домат. Виното. Приятелите ми звучат като песен, която никога не забравяш. Играем на филми, мъже срещу жени, заливаме се, пляскаме, пулим очи, мачът, финалът. Ядки, сладоледени еклери, лоша домакиня - свисти от кикот и трупа камара чинии до мивката, в това няма нищо прилично.
Моят законен е с почервеняло лице, очите му могат да порежат всичко, което поискат. Той е далече сега, немой го обичам, така е далечен, дистанциран флирт с презрамка е примерно. Ръцете му са две гребла, свикнала съм с тях, диаметрално и сферически погълната. Кръстосваме погледи. Езикът ми е двоен, всичко ми пречи, аз на себе си най-вече.
Правя място на луната да влезе, да тупне на балкона. Щях да садя цветя, уморих всичките. Пейчица щях да поставям. Нищо подобно. Домът ми има нужда от мен, непогрижен. Аз блуждая до малко след залез, пия с приятелки, пушим цигари и си играем на живота, който скоро ще пита за нас. Усещам напрежение, че трябва да направя неизживяното. Да бързам да случа всички фантазии, после да се самобичувам и накрая да се тръшна от някаква нелечима болест за назидание. Баси.
