дневник

Бездънната яма в стомаха ми забрави да напомня за себе си. Нещо си играеше в пръстта и листата, а подивялата котка на двора фучеше след него. Котката цял ден е облизвала храната от мустачките си. Надолу към Попа мигат прозорци. Някой готви града на яхния в сладко-лютиво, паважите -  немити от вчера, камионите с трясъци и софийски боклук носят от онази омара. Символизъм ли? Не е. Четох, че Улф нямала нищо предвид с Към фара. А нищото стояло разчекнато като два крака на скала, чакащо да бъде оплодено. (Цитирам предговор). Бързо изсмуквам всяко изкуство, което докосвам. Пипала вместо зеници. Попа стои загърнат като мъртвец, положен в арматура. Стърчат жички. Пресягат се жичките към лампите, лампите -  към дървесата. Дървесата с възпалените клони се възнасят в небето, а то пада върху ни. Върху мен. И върху покрива на колата. Вътре съм, с твърдите струни на ръката му, където облягам сряда. Колата ни вози, Попа е минало в чувал. Прозорците са вече фарове. Към фара. Смиламе отново важните неща в деня. Той - рус, аз малко по-малко. Пакетирана храна ще ядем тази вечер (и се сещам за котката и нещото в пръстта, което гонеше). Коремът ми си тръгва от гърба. Със сосове и лютеници запълвам празното, с хрупкави, пикантни, сочни меса, с гласа му за вечеря, мирис на къща. Вечерята пуква капсулата и потича лениво спокойствие, тук, на дивана. Да имаш диван било важно за връзката.