На седмия ден създали човека, който
не пише в блога си, а чете,
затрупан под неделята и юргана й
от нащърбени конци, косми, прашинки по
вертикалата
с бавен полет надолу,
после им викаме прах.
Бавното гледане на прах те очарова със
своята геометрия, обикновено невидима,
като просяка с изгнилия крак, на който не даваш
пари не защото е с изгнил крак, а защото проси.
Гласовете те стигат като през фуния, наизустяваш отговори,
стомахът ти на други езици e уста, може би гордост,
която от там покълва. Косата ти е изтощен призрак, ръцете ти-
с изпъкнали вени, гърдите ти са слепи събирачи на
неделята,
която бавно те гледа как ставаш на прах,
очарователен в своята невидима геометрия.
