отвътре

Чудя се в кой свят да се наводня. Наводнявам се първо с Дюрас и лиричната ѝ проза, не защото   е лирична, а защото е ритмична като поема, или може би като пулс.

Заспивам трудно, защото чувам сърцето си. Трудно чувам друго.

Понякога, почти нарочно, но не точно, обличам несъвпадащи си дрехи. Излизам слепешката, втренчена в бóя на цветовете, формите или материите. Мразя ги, но имам необходимост от това знаме на несъвпадението между форма и смисъл. В дрехите ми винаги има щипка неизрядност, която ненавиждам и обичам пламенно. 

Детето ми ме разбира. Тежи. Синът ми живее в мен и разпъва предишната ми обвивка. Говоря му, той отговаря. Коремът ми заема формата, в която той лежи, нося го под същите несъвпадащи дрехи. 

Наводнявам се после в работа. В отегчението и въодушевлението от работата. В приказките и песните. В звуците, идващи като от рог. (Така сигурно ги чувай той). В крачките до там и бързането. 

Наводнявам се в книги, които чета на пресекулки, неспособна да се задържа в съдържанието. Мъжете са твърде зависими от съдържанието на книгите, които пишат. Жената използва привилегията си да бъде низша и пише както диша. Тя владее силата да не се владее.

Едни и същи кучета срещам по пътя за вкъщи. Сигурно и хората им са същите. (Не ги гледам). Започвам да треперя от старостта, вчера прочетох, че това значело, че съм спряла да мечтая.
Стефан казва, че идеалната жена е мълчащата.