във всички обяснения, които не ми даде
усещах как ме обичаш като стръмна пътека
трудна до втръсване
пресякохме двамата толкова много неудобни държави
залезите ни издъхваха, изтървахме важното, докато имахме себе си
нищо не ни интересуваше
веднъж стояхме заедно на пейка
на ръб един, в зелено целият
с цигара, пръст, море и погледи,
стрихме себе си на прах и се изхвърлихме
тогава ти ме обичаше по безделие, по голо до кости мечтание
бяхме това, което ще станем
необяснимото лежи помежду ни
и там ме обичаш, облегнал глава на нашето бъдеще
на смеха, който ще си подадем в колата ти
на сандалите ми със полепнал пясък
на изтръпналото ми предсърдие от това, което предстои
да заобичаме
