*текстът беше публикуван във февруарския брой на Жената днес
Доброто живеене изисква да обичаш споделено и да се
чувстваш полезен в работата си. Да си щастлив обаче е друга категория живеене,
за която Хемингуей твърди, че не е атрибут на интелигентните. И без друго не
харесвам Хемингуей, предлагам за този текст да предположим, че не е прав.
Сега не разполагам със себе си както преди. И с цялото,
несравнимо с нищо щастие, че очаквам дете, дойде и една чутовна въпросителна
какво ще се случи с мен. Егото ми набъбва с размерите на плода, и о, каква
вина! Ако има класификация на всички щети, които съм сторила някому през живота
си и респективно такава на вините, с които сама се кича, то вината от това, че
ощетявам още нероденото си бебе е по-силна от всичко.
Търсенето на удоволствия при мен започна не много
отдавна. Като че някаква фиксация си беше намерила поле за изява и изведнъж,
точно като бебетата, слагах в устата си всичко, което виждах – цигари, алкохол,
храна, мъже. Не неглижирах ангажиментите си, но и не пропуснах да се докарам до
личния си лимит. Не изкарвах кой знае колко пари, но давах и последния си лев
за самолетен билет, нехаеща какво ще се случи, след кацна обратно. Никога не
съм разбирала хората, които се стискат. Удоволствието, особено в двайсетте ни
години, е първо и основно човешко задължение и всеки би трябвало да си го
набавя по угодния за него начин, казвах си. „Не давай на човека нищо друго/
освен необходимото в живота/ и той ще заживее като скота!” казва Лир, подписвам
се.
Лека полека обаче, синка след синка, удоволствията
започнаха да искат по-малко от мен, а аз започнах да ги разбирам малко повече.
Защото нито един кеф не пропуска да те тръшне в стената, след което гледаш
продължително и изтощително в една точка, търсейки бунтовното си аз, отговорно
за обстоятелствата. Цената не я плащаш сам, цената се простира като воден кръг
и плащат най-дебело тези около теб. Майка ми мъдро стоеше до мен, понякога
непознаваща дъщеря си, но търпеливо изчакваща това да премине, без въпроси и,
предполагам, с много обида. Съпругът ми, тогава още приятел, ме държеше на
разстояние (физически и не само), единственото разумно отношение към жена,
която бясно атакува всички фронтове, където егото ѝ може да лъсне като пържена
филия.
Омъжих се преди близо две години и непременното случване
на нещата сега-на-момента оцеля, макар и леко притъпено от съвместното
жителство. Въпросите все така напираха, чудех се защо е толкова трудно
удоволствията да се консумират съвместно. Не знам защо започнах да изисквам от
любимия да ми намира развлечения постоянно и напоително, а аз любезно ги
наричах общи. Оказва се обаче, че всеки в двойката има свое разбиране за добре
прекарано време и това не зависи от типа на съюза, просто така трябва да бъде,
за да оцелееш като единица. Както и да е, в момента, в който пише, авторката
все още не е помъдряла, (бел.авт.). „Не сочи другия с пръст, не му вменявай вина”
– каза ми веднъж една дама психотерапевт. – „В момента, в който го сториш,
знай, че трябва да потърсиш проблема в себе си”. Психотерапевтката не спомена
дали след брака удоволствието вече е обща собственост, като имуществото, или
всеки си го дири сам из тъмните и малко известни улици на съзнанието… Да
изискваш от другия да отговаря за твоето собствено учестено сърцебиене е първо
изморително и второ – погрешно.
И току съм разбрала какво точно вдига до онези сладостни
импулси на мигновеното щастие, хоп! – ще имаме бебе. Не си спомням някога да
съм мечтала по-силно за друго. Всъщност дори не си спомням живота си преди да
искам дете от този мъж. Всичко е прекрасно, наистина чувството за завършеност е
гъсто като масло, но един отчаян гласец в мен пита – а ти?
Сега това тяло, бойното снаряжение на удоволствието,
хранилището на метафизиката ми, не е мое. Аз съм носител, къща под наем.
Красиво и полезно, да. Най-щастливите ми мигове, да. А часовете, прекарани в
тичане в парка? А формата, с която се гордеех? В книгите пише, че е възможно да
се чувствам антагонистки настроена към издутия си корем, нормално било, щяло да
премине. Надявам се авторите да си разбират от работата. Нищо не казват за тоталното
отдаване, което предстои, защото веднъж родила, ти вече не си център на
внимание, никакъв център не си, само една периферия.
Храната се превърна в инструмент за оцеляване, нищо
повече. Половината не понасям, другата половина е вредна. Живея на млечни
продукти и кореноплодни, не съм впивала зъби в месо от месеци. Пепър стекът
вече е сравним само с подметката на ботушите ми, но съм си дала тържествено
обещание, че родя ли, ще погълна всичкото суши в радиус от поне 30км. Къде е
удоволствието? Расте в корема ти, овца
такава.
Любимите ми дълги вечери с приятели и вино вече не са на
дневен ред. Тялото ми е перфектно програмирано моментално да изключва от
менюто всичко вредно, алармирайки с надигащи се като че ли от пръстите на
краката ми киселини. Дори на кино не ми е приятно да ходя – вестибуларният ми
апарат се разстройва толкова дълготрайно, че след това трябва да лежа и скимтя
с часове.
Сексът, който някои комедии ме убеждаваха, че става
вър-хо-вен по време на бременност, е близо да се превърне в химера, а аз никога
не съм била от жените, които ги ”боли глава”.
Точно в този момент на помощ идват знаци под формите на
книги и мъдри жени (разбира се), готови да запълнят зеещите ми празноти със
знанието, отредено само на опитните. В книгата си Черно мляко Елиф Шафак се
бори с интуитивната си „майчиност” и я изправя срещу подвига да бъде велика
писателка. (Никога не съм харесвала женския род на тази дума, не звучи
сериозно). От горенаписаното може и да си личи, че съм еманципирана, колкото
соев кълн, а дори може и да прозират писателски комплекси. Затова
не се и разбрахме с Елиф, но не мога да не сведа глава пред факта, че
майчинството (донякъде) те лишава от идентичност, факт, който
ми е трудно да асимилирам все още. Когато намеквах на приятелки, че не искам да
се изгубвам в детето си, нямах предвид, че то няма да е всичко за мен. Но аз
съм създадена да бъда много неща, а да съм майка е едно от тях. Защо не съм от онези жени, които простичко си казват
„всичко ще е наред, мъжът ти ще продължи да те желае и без талия на оса, детето
те променя изцяло, но това е супер, йей!”. Аз просто знам, че винаги ще се
оглеждам за мъничко бягство, малка територия на удоволствието, което ще бъде
мое, единствено мое. Там ще пускам на воля всички разпенили се кучета на страстта
– страстта към живота, към любенето без страх, към яденето на богата храна и
ако щете, правенето на пари. Жената не е предмет на удоволствието, тя е удоволствието. Всяко съзидание започва
така.
Ако дръпна чертата дотук, ще разбера само едно нещо – уча
се да приемам отхвърлянето. Да съм ок с мисълта, че не съм ок с нещо. Един вид егоистичен
мир, доверие в природата ми да нося живот, но и да съм зла Медея едновременно.
Младостта не ме прави мъдра, но ритниците от утробата ми са стрелки към вярната
посока.
