Търсех един конкретен текст в блога на Мария, но пак започнах да чета стари нейни неща и стигнах до това тук. Учудена съм колко много си спомням от текста, а може би той винаги е бил в паметта на утробата, където сега си настанен ти.
Остава ни малко. Пренебрегвам желанието да знам точно кога ще дойдеш, какъв ще бъде асцендентът ти и какви - очите ти. Понякога ти се извинявам (че почти не докосвам месо, че, несъзнаваща габаритите си, удрям корема си тук-там, че плача или недоволствам, че от време на време баща ти ми носи 16 броя суши, които изяждам стръвно). Надявам се да ми простиш и да ни харесаш. Беше прекрасен там вътре, не мога да се оплача от нищо. Никола ти пускаше класен рок, докато още работех - сигурно ще разпознаваш и музиката, и гласа му (той често пита за теб). Почетох ти доста, а с баба ти слушахме не малко опера - винаги ме разчувства по онзи начин. Не можах да отида с леля ти до Испания, както мислехме, но тя ми обеща, че като реши да се омъжва, ще наваксаме, сега ти си ми много по-важен. Научих се да правя питка в твоя чест. Татко ти ще сглоби легълцето ти; той вече те нарича по име. Тук те очакват много приятелчета. Ние все още си лягаме и се будим все едно сме същата двойка. Може би защото нямаме представа как ще ни се случиш. Знам, че си добре и си здрав, трудно ми е да сложа думи на това, което изпитвам към теб.
