От 2 месеца и половина живея нов живот. Излязла от всякакви комфорти, които съм познавала преди това. Синът ми се роди (или по-точно беше изваден от мен) за около 45 минути. Неделята, в която гледах Самотният рейнджър и преядох с кайсии и череши беше поредният ден от т.нар. преносване, в който се надявах Нещо да се случи. Отидох в болницата с пукнат мехур и нула контракции. Така и не усетих какво е да те боли, защото раждаш - родовата ми дейност беше като на мъжа ми, общо взето никаква. Не ми трябваше много, за да ме убедят, че един trial of labour отново би завършил с операция, само дето инжекцията окситоцин щяла да доведе до много по-силна болка и до насилствено, травмиращо раждане. Съвестта ми започна да снишава гласа си, а егото ми да ме бута все по-настоятелно към секциото. Няма да бъда майката, която ще наричат героиня, понеже е изтърпяла многочасови мъки и накрая е прегърнала детето си разкъсана, но горда от себе си. Няма да разбера какво е онзи транс, в който изпадаш от болката. Няма да викам и да моля за упойка. Нищо от това няма да позная. Бях погалена от съдбата (?) и родих три часа след като ми изтекоха водите по целия паркет вкъщи. Помня безумната треска на операционната маса и тъмната косица, която ми подадоха да целуна. Плаках много, много. От щастие, да. Бързо след това се унесох и не помня кога за пръв път ми донесоха Самуил, но трябва да е било веднага след като са го изкъпали. Валери беше до мен и го попитах дали е хубав. Много, каза той. Заспах.
Детето ми е едро и има много коса. Непознати надничат в количката и възлкикват "О, каква косичка" или "О, какви очи". "Бебето е на 4-5 месеца, нали?". Наистина е голям, често се шегуваме с размерите му. Развива се бързо, любопитства много и обича да му пея. Чета му за мумините и започва да гука с разтворени от вълнение ноздрички. Банята е любимата му част от деня, след нея спи сладко и непробудно. Синът ни е много повече, отколкото сме очаквали. След прекрасната бременност и бързо възстановяване си мисля с какво съм заслужила и толкова прекрасно бебе. Валери бързо парира всичките ми опити да се накажа, задето не родих нормално и казва "Заслужила си го!" След появата му любовта ми към мъжа до мен е неизмеримо по-силна. Наблюдавам го как се променя всеки ден, разнежен от връзката със сина си. Живея мечтите си и, парадоксално, нямам за какво още да мечтая.
Вече не мога да ходя на театър и кино, не мога да седя с часове в ресторант, да пия вино, да пуша, да разполагам с времето си за сън. Купувам си дрехи, които лесно мога да разкопчавам и ходя по паркове. Гладя! Приемам да бъда слуга. Обичам. Комфортът ще почака.
