Слушам редкия, но драгоценен смях на детето си, докато баща му си играе с него. Само баща му може да го извика. Аз и то сме толкова слети, че ме смята за част от тялото си. Не съм му смешна. Мога да му чета Майстора и Маргарита, статии от Time или етикетите на храната, но максималното, което събуждам в него е замислена усмивка с един до три пръста в устата. И тъй като бях предупредена, че имам син, защото имам какво да уча за мъжете, първият ми урок е, че момчетата в живота ми не могат да ме обичат, защото аз настоявам. Тяхната обич се спуска кратко и еуфорично като коледно намаление. През останалото време трябва да се правя на палячо.
Времето минава бързо. Помня като вчера горещниците и денонощното кърмене. Струва ми се, че бях една гигантска пора, от която шуртяха флуиди. Сега съм се свила в обичайното си агрегатно състояние с бонус аксесоар количка. Още трудно се наричам майка. Трудно измествам фокуса от себе си. Опознавам гънките на София с бебе пред себе си. Влизам само в места, в които мога да вляза. Все по-рядко виждам хората, които искам да видя. Отчасти защото отказвам да шофирам и да бъда по-гъвкава с придвижването си, отчасти защото малко хора искат да видят мен, а не детето ми. В края на деня устата ми е толкова пресъхнала от безспирното бръщолевене, че се боря с копнежа да мълча дълго и тъпо и желанието да разменя няколко смислени думи с възрастния до мен.
И след онзи момент, когато с мъничък стон се отделя от скута ми и заспива в съвършенството на своята табула раза, забравям.
