Казвала съм ви за хората, които живеят в отсрещния блок на последния етаж. Младо семейство с момиченце на не повече от 2. Сутрин ставаме заедно, закусваме заедно, гладим заедно, пушим заедно. Понякога ми иде да им викна през булеварда. Живеем в Младост, делят ни 50м, но ние сме 1, а те се водят 2. Чувствам ги близки.
Децата ни растат.
Децата ни изпиват всичко.
Не мога да осмисля факта, че са минали почти 10 месеца от раждането на Самуил. Вече е почти 10кг и половина, има 8 зъба, яде солети и крачи методично към всеки стърчащ ръб в дома ни. Гледам го с очакването, че след малко ще ми проговори. Говори ми се с него. Може би заради притъпеното чувство, че все имам какво още да кажа на мъжа до себе си. Пожелах си копие на В. и получих копие на В. Пожелах си енергично и любопитно дете, имам енергично и любопитно дете. Животът ми минава на fast forward. Не знам какво се случва през времето между миенето на зъбите и приготвянето на вечерята. Там някъде съм аз. Непрестанно говореща на малкото момче, което, заклевам се, през нито един миг от престоя му в корема ми до сега не е стояло мирно. Спокойствието е лукс, който улавям в кратките моменти на сутрешното кафе с книга преди да е станал, и съня нощем. Слава богу, спим. Спим и се редуваме да друсаме шишета с мляко, което Той изисква в един и същ час еженощно. Когато се смее, очите му стават дъгообразни процепи. Смехът му гъделичка. Нежността му още наранява. Времето придобива качество вместо количество. Времето е нещо, което уплътняваме прилежно. Намираме безброй причини да похарчим парите си за него, а не за пътешествие. Все още имам сила да събирам трохи и биберони от земята, но нито веднъж не го упрекнах, че е бебе и се държи като бебе. Нито веднъж не заплаках в негово присъствие, макар че е имало защо. Нито веднъж не съжалих дори за миг, че решихме да имаме дете. Лишенията не са лишения, те превръщат престоя ми на този свят и в този град в кауза, която обичам. Самуил сложи край на безсмислените ми терзания. Понякога се улавям за миг да изчезвам от разговорите с приятели, внезапно погълната от подвига, който извършва, после съжалявам горчиво, че оттук нататък погледът ми винаги ще е леко встрани, бдителен. Бдителността, приятели не-родители, е най-уморителното и неблагодарно чувство. Защото Самуил не се интересува дали го гледам в 100 % от времето - важното е да го гледам преди гравитацията да е повикала голямата му глава на пода. Обичта набъбва, обичта се разлиства. Никога няма да забравя онзи окъснял понеделник, деня на луната, в който се роди дете, роди се и майка.
