Това щеше да е публикация за лукса да можеш да четеш книги и да лежиш необезпокоявано един час. Щеше да е изпълнено със задоволство и гордост четиво, тук-там подсилено с трепетни очаквания и големи надежди. Всъщност е обичайният излив на чувства, които изпреварват подредената мисъл, понеже от месец не съм докосвала компютър, а всъщност толкова исках да напиша някои неща.
Детето представлява огледало за родителя. Невинаги му харесва това, което вижда отсреща. Родителят тревожно чупи пръсти и се мъчи да изглежда cool. В деня, в който моето дете проходи, започна да повръща гейзери стомашно съдържимо и се наложи близък приятел да откара мен, болното бебе и паникьосаната ми майка до клиниката в курорта (по ирония на съдбата мъжете в семейството отсъстваха). Никога не знаеш какво би понесъл, докато не го понесеш. Страданието на детето ти е най-лошото нещо, което може да ти се случи, независимо дали става въпрос за летен вирус (какъвто бе случаят) или нещо далеч по-страшно. Бойно кръщение с болниците, стискаме зъби и оставяме страхът да ни яде отвътре.
Лятото преминава протяжно, а скуката лекува незараснали рани. Давам си сметка, че това може и да не се повтори вече. Точно това безметежно мое аз. Без грим, без сутиен, без цел, без старание да бъда нещо различно от ... и аз не знам от какво. Ставам, гледам си детето, лягам и спя. Чета като невидяла, така ми е липсвало. Понякога се наслаждавам на тишината, друг път ме дразни. Градът ми липсва ужасно, но си налагам спокойствие. Нямам друг избор освен усвояване на спокойствието.
Всичките цветя на балкона ми загиват.
Всички спомени в компютъра ми биват изтрити. Не, не вярвам, че това е някакъв знак, вярвам, че понякога просто не е честно. Давам си сметка, че доказателствата, че съм живяла ги няма. Дигитално обсебена?! Срам ме е. Загубих и дневника на детето си, а това беше по-важно от всичко. Lesson learned.
Връщането в София е благодат. Не знам, хубаво ми е. Без причина. Бретон и токчета, това е положението. Между ролите се промъкват и рокли. Когато дойда напълно на себе си, ще пиша пак. Още малко.
