Не, не страдам от депресия, неврастения и т.н. Спя нормално по 8-9 часа, ям по 3 пъти на ден, пия поне по 6 чаши вода, готвя, чета, пазарувам. Сега си представете това изречение по 365. Не ми се копипейства 365 пъти.
В един момент любовта спря да ме вдъхновява. И щастието спря. Не щеш ли, спокойствие завладя всичко, спрях да провеждам електричество.
Не успях да погреба дядо, лошата внучка е поредната вина в класьора. (Джефри Юдженидис пише, че децата са единственият лек срещу смъртта).
Мисля за деня, в който ще почна работа и ме е страх от този ден изумително много. Загубила съм всякаква представа какво е нормално за офисната среда. Забравила съм сладостната тръпка от конкурирането. Не помня какво е да харчиш парите, които си заработил, колкото и малко да са. Мисълта, че трябва да оставя детето си на чужди хора ме учудва с парализиращата ревност, тревожност и самота. Нито за миг не мога да понеса това, че той може да се почувства изоставен, но всъщност вероятно по-изоставена ще съм аз.( Мисълта ми зацикля на този момент.)
Преди да разбера, че очаквам дете бях събрала (по ентусиазма на моя позната) някои мои "неша", които уж да издам. С цялото си същество усещах, че това е погрешно. Изпратих ги на едно (1) издателство, след което ми се прииска да притежавам undo бутон. Разбрах, че съм бременна и с радост изоставих последващи действия. Сега чета стари работи и ги презирам най-искрено. Все си мисля, че не е такъв редът. А и както прочетох в статус на Николета - enter не прави стихове.
Отново не знам какво да правя, а ако някой ми беше казал преди 2 години, че един ден няма да знам какво ми се прави, щях да му се изсмея. Винаги съм била така наясно със себе си, така овладяна...