Лицето ми се извръща настрани от отражението. Забелязах го днес, докато седях повече от два часа във фризьорския салон и се гледах в огледалото сумарно 2 минути. Толкова съм си безразлична, че трудно се сещам за друг момент, в който да съм била така студена към себе си. Не харесвам нищо, което съм писала преди, не харесвам нито една от снимките, които правя, не харесвам това, което готвя, не харесвам нищо, което умът или ръцете ми създават. Подлагам се на съмнение, самоизяждам се, защото принудената усмивка ме издава много повече от нямата апатия, в която се обвивам.
Не съм си интересна. В един момент осъзнах, че аз не съм хората, на които се възхищавам, това ме връхлита. Симпатични са ми хора, които:
-умеят сами и без да подражават да създават красота около себе си
-напускат работата си, защото ги задушава, и не задължително след като са си намерили нова
-имат куража да са фрийлансъри
-не вземат заеми и контролират парите си
-карат колело по булевардите
-имат обществена кауза. наистина.
-пътуват без да снимат. пътуват с малко. пътуват par excellence.
-са ангажирани, емпатични
-рискуват, имат остър ум и богат език, действат
Не съм тези хора. Аз съм благоустроена. Почти нямам какво да поискам от живота си. Слагам почти, за да не съм фаталистка. Неща като силиконовите презрамки и лошите снимки на храна понякога ме дразнят много повече, отколкото някой социален проблем. Това ме вбесява, избирателната ми пропускливост. Бързо изпадам в гняв и безсилие, но често ги изхвърлям не където трябва. Скучно ми е много дълбоко. Някъде там, където аз трябваше да съм сама в своята стая за стоене насаме и да се радвам на плодовита творческа дейност. Пресъхват изворите ми, автопилотът е много удобен за хора като мен. На моменти гледам продължително в една точка, друг път погледът ми отсъства, поради което ме е срам от приятелите ми, защото не знам какво са ми казали преди мъничко, изобщо не си спомням. Чух ли ви или ми се е сторило? От няколко вечери насам получавам съвсем ясни.... сънища(?) как нещо става с детето ми (гонят го плъхове, върви край леглото ни или пада по стълбите) и ставам. Половината ми съзнание ми казва, че сънувам, но другата ме вдига до съседната стая, където детето, разбира се, спи дълбоко.
Преди сутрините, рано, бяха любимото ми време. Будех се гладна, както съм се будела винаги, през целия ми живот, будех се пълна с кислород и благоразположеност, а сега дори не се гледам. Не знам кой или какво прави кафето ми, закуската, пуска първата пералня, глади, ходи да пазарува, храни, приспива, извежда, готви, ходи на курс и приспива. Изглежда ме е изяло. Не го попитах ще ме върне ли някога или настъпва друго време. Да погледна философски (доколкото ми е възможно, защото съм почти сигурна, че не ми е), да анализирам, да проявя хладнокръвие (липса на вълнение), да се откажа. Да се накажа.
