Много добре си спомням това - слушах го, докато правех първите си опити на пътечката в университетския фитнес в Портсмут. Много силно ми замириса на Портсмут днес. Аз в два паралелни свята, единият сега, другият - преди 6-7 години, днес в Била, тогава в Asda. Небето в София на 23 януари е като в Портсмут ежедневно - сиво, топло небе с облаци, които се мъчат, но не заплакват. Спомените ми заживяват в старите ми дрехи, стария ми плейлист, всичко, което тогава предстоеше.
От 12 до 1 на обяд работниците на строежа отсреща почиват. Изяждам лещата от вчера, машинално, както обикновено правя на обед, защото не обичам да се храня сама. Допичам яденето за вечерта, храня детето, мия му зъбите, приспивам го. В 1ч. работниците се връщат, все едно някой ги спуска от нейде рязко и накуп. И друг път съм имала възможност да оставам дълго време със себе си. Не съм от хората, на които това им влияе добре. Сега поглъщам книгите, които е трябвало да прочета тогава. Надпреварвам се с вкуса, желанието и нуждата си. Силното присъствие на Англия днес не е от носталгия, а от това, че понякога не загубваш нещо, докато не го заобичаш (инверсията е вярна).
Напоследък получавам следните уроци:
1. Да не давам съвети, да изразявам мнението си още по-дискретно, отколкото досега, да не накланям ничии везни.
2. Да гледам някого в очите продължително, балансирайки в същото време гладкостта на мисълта си.
3. Да готвя свинско.
4. Да не се натоварвам, когато близките ми ме приемат за авторитет, а сама на себе си да съм такъв. Да го интернализирам. (супер изречение)
5. Да съм търпелива. Да съм благодарна, все повече на мъжа до мен.