Не бих могла да оцелея и две минути в Индия. От Шантарам насам ми се случиха доста други индийски неща - Богът на дребните неща, Беднякът милионер, Кутия за храна, Брачната фабула. Продължавам да си ги причинявам и по някакъв необясним за мен начин успяват да ме стиснат за гърлото. Сигурно защото не бих могла да оцелея и две минути в Индия.
Хаосът и безпорядъкът съсипват всичките ми сетива. Мисълта за тълпа, дори само хора в метрото или хора на концерт, ме убива. Ако не виждам ясна структура или минимум стъпалата си, нещо не е ок. Мерната ми единица за ред е добрата стара европейска архитектура.
Летищата и самолетите ме държат здраво в хватка от кортизол и гаден, ирационален страх. Любимият ми момент от пътуването е отдалечаването от гейтовете. Освобождаването от мисълта за смърт. Нещо като облекчението, след като ти се пишка от много дълго време, само че десетки пъти по-добро. Ужасен пътник съм, но май не е измислен транспорт, който да ме кара да се чувствам нормално. В този аспект имаме още едно неоспоримо доказателство, че в Индия кракът ми няма да стъпи - полет с такава продължителност изисква огромно количество транквиланти.
Старостта като такава не ме плаши. Плаши ме да не изгубя спомените си, но за това дори не е необходимо да си на възраст. Плаши ме да не започна да трупам вещи и да ги превръщам във вехтории. Да не спра да искам да се променям. Кожата ми ще се набръчка, косата ми ще оредее, всичко това се случва бавно и се свиква. Плаши ме примирението.
Никой никога не мисли, че родителите му могат да остареят. Спрямо родителите си човек е дете, което не иска мама и татко да са стари и да умрат. Ок, не човек, а аз. Или може би не само. Не знам. Моето дете няма да има спомен за мен такава, каквато съм сега. За моето дете 30 ще е равно на стара. И така, докато не дойде и неговото дете...
