Виното. Вината. Кръвта, която шуми преди да пише.
Мечтая да бъда редактор в издателство, но ми куцат подчинените фрази.
Куца ми да усуквам, да въртя и суча, да си изсмуквам от пръстите.
Мъж пред театъра ми предлага извънбрачна връзка и аз
отклонявам любезно усмихната, защото
сега сме прекалено уморени
сега сме прекалено отслабнали, красиви и сбръчкани,
сега нямаме време, нямаме време,
но всъщност му казвам, че съм просто омъжена
и временно времето нямам.
Изливам в стомаха си 3 шота еспресо, приказки на един дъх
почти като хаштаг без край и начало, пресъхва устата ми,
но говоря, сякаш имам много за казване.
Никога не съм чувствала себе си така в центъра и така периферно
и така като в онзи стих на Виргиния, в която
"тя прави непрекъснато следните лапсуси:
казва книга вместо къща и кръчма вместо църква".
Разбърквам подточките от последните дни:
никога не подценявай силата на добрия парфюм
не споделяй страховете си с човек, с когото нямаш кръвна връзка
съгласявай се, когато не искаш да слушаш (Камю, отрицателю)
не бъди толкова нарцистична, че да мислиш, че на света му
пука за проблемите ти (Зейди)
имай по приятел за всичко, не търси всичко под един-единствен човек
формата на словото следва своя създател, създателят линее.
Списъчно-справочната форма на тези писания
не ги прави стихотворения.
