Отварям този блог и нищо. Знам, че ужасно много ми се пише, но ужасно ми липсва да знам как. И ако преди прочитах нещо красиво, нещо, написано от друг, веднага рискувах и пишех каквото ми падне, префасонирах момента. Сега нито едно вдъхновение не работи в полза на моето писане и си липсваме тежко.
Толкова много прочетени страници, а съвсем мъничко реализирам като спомени. Чела съм за спасение, а не толкова за удовлетворение. Не съм търсила отговори, но съм получила още повече въпроси.
Често мисля за пътуванията, които някой ден все ще се случат. Трябва да си купим раница, повтаряме си от няколко месеца, въпреки че няма как да пътуваме в момента. Но нека си имаме раница. С блаженство застивам в блогове с фоторазкази. Несбъднатата ми Португалия, нещо от Северна Африка, Германия, Япония. Билети не гледам, но кой знае.
Опипвам миналото си за случаи, когато съм се чувствала истински вдъхновена. Не разбирам откъде е идвала онази обилност. Неизбежно си мисля, че е необходимо страдание, защото никога не се вдъхновяваме от щастливите животи, нали. Речникът ни е много по-богат за тъгата.
Та така, ще си направя едно кафе и ще почета. Както каза Стефани, Голдфрап са чудесни за дъжд.
