Този месец научих, че е много трудно да си добър родител. И че това, което досега ми се е струвало трудно, не е трудно в сравенение с това, което е сега и което ще бъде. Детето ми не разбира защо ме няма, защо вечер съм уморена и защо съм понякога тъжна. Онзи ден, докато си връзвах косата на опашка, дойде и ме задърпа да не го правя. За него мама е само с домашни дрехи и свободно пусната коса. Всичко друго го плаши.

Но и аз се плаша.

Прибирам страховете си и по пътя за работа разговарям с вините си. Повтарям си, че трябва да има място, където да ги изхвърлям. За момента съм ужасна с баланса.

Не съм виждала приятелите си от месеци, а ако случайно ги видя, е за кратко. Ужасно е, че трябва да вземам решения да НЕ излизам, осъзнах го, когато два дни поред не успях да седна дори на дивана вкъщи. 

Научих, че имам собствена стая. Не физически. Просто се отделям. Сама и тишина са ми много ценни думи.

Това не е дневник за несправянето. Това е пяната на дните. За напосилността да имаш всичко, за което мечтаеш, да не можеш да понесеш товара му. За отговорността да носиш пушката си топла.