Застрашително приближаваща се към себе си комета. Това съм аз. Чувствам се силна и (само)унищожителна. Не признавам нищо по пътя си и не изпитвам жал.
Помня този ден преди 4 години. Беше денят след голямото земетресение, страхувах се да вляза в метрото, защото мислех, че ако разлюлее и там, ще умра под земята. Предната вечер с Валери си бяхме легнали скарани за нещо. А, да. Както обикновено той прояви тотално безразличие към изявите ми (бях участвала в София Поетики) и не дойде с мен за подкрепа. След което лудата жена по бельо в хола нарежда в строен синтаксис целия си яд и безпомощност.
Днес стоя сама пред компютъра с намерението да свърша някаква работа. Отдавна спрях да искам от него да чете текстовете ми или да се надявам да проявява поне интерес от любезност към заниманията ми. Заниманията ми - тези пръски от шампанско.
Недостатъчността, моята втора сестра. Това е нещото, което ме е движило напред, но и нещото, което ме прави такъв непоносим егоист. Виждам само най-тъмните си черти - непримиримостта, прекомерната критичност, ревността, самодостатъчността напоследък.
Изгубих 17 минути, за да напиша този текст и вече ми се иска да го изтрия.
