Този блогпост идва след лек спор, в който аз защитавах тезата, че макар да се радвам на вниманието, съм по-скоро срамежлива и не обичам да съм в центъра на разговора. Дълго време блогът ми беше мястото, където очаквах да привлека вниманието на един конкретен човек, после се случи така, че концентрирах одобрението на много непознати хора, но не и на този човек.
Сега, 7 години по-късно, блогът ми е 90% от истината за мен. Не търся ничие одобрение. Истината ми се е променяла през всичките 7 години, стилът ми също, темите, които ме вълнуват - най-вече. Казах 90%, защото допускам, че винаги ще има част от мен, която ще е напудрена дори за пред мен самата. Частта, която няма да искам да призная, че е фалшива.
Първите 7 на блога вече са завършени. Извинете ме за паянтовата пунктуация от време на време. Радвам се, че с повечето от вас сме били заедно през всичките години и че създадох страхотни приятелства покрай текстовете си. Йоана и Калина - ако не беше блогът, нямаше да ви имам в живота си. Радостина, ти си ми от новите другарства, но вярвам - от устойчивите. Мария, Бени, чета ви с искрено възхищение!
Ако мога да дам нещо на хората, които четат the heartbeats of a fairy, това е стихотворението на Виргиния Захариева, което публикувам на всеки рожден ден на онлайн къщата ми. Давам ви "и средата, и кората си".
Продължаваме напред.
