Докато диспенсърът за вода пулсира като тоновете на ембрион и тишината е мека и ненатоварена от значения, аз имам време и място да поставя въпроси към себе си. Да се попитам защо ме разочароват другите, защо не съм идеалната майка, защо ме е страх да не остана без обект на възхищение. 

Нещо в мене все остава недохранено.

Стана късно вече за състезания. Смирението ме блазни, както ме блазни да бъда зависима. Как има хора, които се тупат в гърдите от своите недостатъци и с гордост казват "аз съм си такъв", а аз не мога да живея със своите, не ги понасям. 

В съня си аз съм две жени - тази, която съм и тази, която не съм. И като казвам "искам да съм нея", не знам за коя говоря.