Спи градът, под упойка е всичко. Да мине, да мине. Искаме екзорсизъм от тази ужасна, гибелна година.
Толкова пъти ме видя да рухвам. Предложи рамото си, без да задаваш въпроси. И аз, убедена, че няма да разбереш изобщо, предпочетох да плача, без да искам да бъда попитана защо. 
Мама няма п'аче. Не боли.
Клоним към най-дългата нощ и най-дългото черно. Ако не беше детето, щях да искам да прекарам Коледа захлупена под одеялото, остъргвайки до болка клепачите и носа си. Щях да се обиколя с кърпи и книги, да смуча филми като човек, който дълго не е пил, поради което и не усеща първите глътки вода да успокояват гърлото му. Щеше да е Коледата, за която мечтая в момента.
Обръщайки се навътре, видях, че каквото и да става, ти ще си там. Докато аз се въртя в тая противна центрофуга на екзистенца. Сега разбирам какво те мъчеше преди години, когато твоят собствен преход изкарваше най-лошото от теб и те правеше невъзможен. Сега те разбирам.
Надявам се, че не е късно. 
Мисля, че съм започнала да успокоявам първосигналните си емоции. Да се засягам по-малко. Да не приемам вината еднолично. Благодаря на Т. 
Нямам равносметка, нито планове. Както каза героят на Майкъл Фасбендър във филма снощи - "Бъдеще няма. Има само мечти и желания за бъдещето".