Промених лицето на блога, промених косата си, промених професионалния си статус. Започнах твърдо да се представям като Доротея.
Един чувал с дрехи отделих, дрехи, които никога няма да нося, защото знаят твърде много за мен.
"Ти си в постоянна фаза на преосмисляне", казва Т. и ми напомня, че задачата ми не е да се променям на всяка цена, а да стоя в промяната, да я наблюдавам, разбирам.
Майчинството все повече ме увлича. Вмъква се сред новите ми интереси. Започвам да се забавлявам с детето си и да бъда майката-хлапак, която реже кашкавал с едната ръка, пише служебни мейли с другата, а телом инсценира разстрела си след поредното убийство с пластмасов пистолет. Казвам "започвам", защото досега бях в бунт срещу популярната норма за заедност. Най-после намирам правилния за нас синхрон (отне ми близо 4 години).
Утеха намирам и в готвенето.
Безспорно - в изхвърлянето на неща.
И в това да не мисля крайно лошо за нищо и никого. Мисля, че дългото мълчание и писането в тефтери много помага. В тефтерите прощаваш на хората. В черновите - тоже. Там казваш неща като "срам ме е", "не те понасям", "мразя да се държиш така с мен", "това ме натъжава/огорчава/ядосва". Дори не е нужно да обяснявам на тефтера си ЗАЩО. Но като го напиша, то вече е излязло от мен.
Започнах да се захранвам лека-полека. Мисля, че нямам мечти. Просто ми се работи и ми се харчат пари за спомени. Това е.
