но мил мой единствен

30.4.17

отново съм на 15 и отново съм затворена в неудобството на важните въпроси. не зная защо се случва на мен. на моменти се изпълвам с автоненавист, в други по нищо не личи, че нещо ме смущава.
търся се в безстрастното. нехудожествена литература и документално кино. като че ли чуждият хладен ум ще ми бъде патерица. странно е, но ми носи научно-фантастичен покой. покой, точно това е думата.
преживявам огромни сблъсъци с това, което виждам като свое спасение, и това, което се случва в действителност. двойнствеността ти, Доротея. ти си винаги една жена, която се харесва, и една която се мъмри. съперница на себе си, която спешно трябва да удавиш.
докато гледах филма за Бош на дублираното си (ха, отново двойнственост!) място, търкулнах една сълза от завист. към Бош, към хората, които могат това. драматизирам доста, естествено, но да - мисля, че точно на 15 гледах глупав танцов филм, на който плаках, защото много исках да мога да танцувам. мисля, че никой никога не ме е питал какво ми се прави. диването в мен винаги е било отглеждано в здрава дисциплина и никакво забавление. никакво. на почти 32 констатирам, че е можело да рисувам и танцувам - две неща, за които безспорно имам усет, но съм оставила да бъдат приспани.
затова и телешкото ми благоговение пред другото.
прочетох едно старо интервю на Бьорк за vulnicura и раздялата с партньори ѝ, която е отключила "тийнейджърски", по нейните думи, текстове и ужасно скучна, по нейните думи, музика. личното е такова - тъпо, плоско, повтарящо се като на всички останали хора, смотано, лигаво, едноизмерно, самотно, ужасяващо тежко и непоносимо.
Don't remove my pain, it's my chance to heal.
понякога не ми се напъва да мисля по-добрата дума. това е речникът, с който разполагам. тъп, плосък, повтарящ се като на всички останали хора, смотан, лигав, едноизмерен, самотен, ужасяващо тежък и непоносим.