Преминавам теста с четворка. Поставям лакмус в соса на емоциите и виждам, че това, което ме уязвяваше преди, е различно от това сега. Може би все пак съм започнала да си пожелавам как ще ми понесе определена случка и не се оставям на примамливото дъно. Или може би е просто временен кураж, необходим да ме спаси от потъване. 

Много незряло се отдавам на чувствата си (първо го написах в минало време, но после реших, че ще излъжа себе си, ако кажа, че това е в миналото). Колебая се в двата полюса твърде често, за да мога да претендирам за някаква стабилност. Не се гордея с това, но се опитвам, боже, как се опитвам (!) да се контролирам. Dancing my way through transformation.

Най-хубавото нещо, което ми се е случвало напоследък е, че започнах да мисля за чувствата на другите доста повече от преди. Лека полека излизам от егоцентризма на личните си проблеми.

Сякаш ставам по-добър родител също... 

Леко отпускам хватката си. Не без драма, но се налага. Мисля, че съществата, които обичаме (и ни обичат), трябва да бъдат автономни, а за мен лично е изключително трудно да не посявам зависимост. С това казвам "Пускам те. Грижи се за себе си. Бъди ок, наслаждавай се". Сигурно това са думите, които сама искам да си кажа, но и с другите си е достатъчно изпитание. 

Признаването на нещата и говоренето им - никога не знаеш колко много можеш да се изненадаш от себе си.