Опитвам се да се сетя на колко щеше да станеш утре. Май на 85. Много е странно, с времето ми се иска да те познавах много по-добре. Помня мириса ти и меката отпусната кожа на прегръдката ти, когато заспивахме заедно преди повече от 20 години. И зъбите, и червилото, което неизменно слагаше преди да излезеш от къщи, дори когато вече беше набръчкана като папирус.
Иска ми се да те бях попитала много неща, но всъщност знам, че никога нямаше да те попитам. Защо беше с дядо? Слабата памет някакъв защитен механизъм ли беше? Суетата ти до последно на каква несигурност беше плод?
И аз имах моменти, в които си въобразявах, че нещо се случва с мен - че не виждам добре, че боледувам твърде често, че започвам да забравям... Никой не реагира на воплите ми за внимание и продължих с друго - писането.
До откат. Като луда. Всеки ден, всеки ден, всеки ден. И дори не се напъвам - просто идва.
Понеже адски ме е страх, че мога да стана теб, сега съм концентрирала силите си в това да се променям. Каквото стане. Мислех си дали и аз няма да умра на 83 през март, като теб и като твоята майка?
Сара в "The End of an Affair'' пише в дневниците си '' I'm a phoney, I'm a fake''. Толкова добре те разбирам, Сара. Аз също съм фейк, но много по-малко от хората, които живеят в доволството на самозаблудата си. Понеже вече нямам заблуди за себе си.
Имам твоите очи и ръце. Вкусът ти към дрехи и бижута също, предполагам. Всеки ден те виждам.
Какво се случва със спомените? Те ли изчезват или езикът, с който ги назоваваме? Какво имаше в онова глухо чакане на смъртта, докато синът ти промиваше раните ти от залежаването? Усещаше ли нещо? Искаше ли да кажеш нещо? Кое сетиво ти остана до последно?
Слушах Clay на Голдфрап в деня, в който умря. Your deep seeing eyes, ancient stars...