Иска ми се отново да можех да стъпя в онова бледо като мъгла убежище, където косата ми сама избираше да остане, наред с някоя намачкана мокра кърпа. Можех да се наблюдавам в кратките мигове на смирение като излязла извън тялото си, като чужденка.
Рамото ѝ - под странна тежест, приятно е, тихо като в гнездо. Пръстите ѝ лепнат, устата зее. Хубава е тая рошава мърла, говори няколко езика. Никой не я слуша, защото когато човек види нещо хубаво, може само да го гледа, без да го вижда, още по-малко да слуша.
Иска да се подпре на нещо.
Когато пиша, ставам нея. Преда внимателно пътеки, по които да се връщам лесно обратно. Времето има смисъл само когато можем да говорим за него. Позволявам многократни игри с мен и като че ли нито еднa не не стига. Къде ли е краят ми? Къде да се скрия? Убежището има ли го?
Мисълта ѝ е бистра и сочи напред и нагоре. Изглежда много по-млада и глупава, отколкото е. Изглежда много млада. Глупава. Е.