10 дни нямане, в което не ми липсва да пиша.
Приисква ми се да документирам тези неща:
Мили родители, приберете си показалците. Всички ни разочароват - аз вас и вие мен. Нека продължим нататък без очаквания.
София ми липсва, защото тук е домът ми. Сравнявам любовта към земята на родния край с любовта към фактическия ми дом. Така и не успях да ги събера на едно място. Животът в провинцията ме натъжава неимоверно, без да искам да звуча високомерно. Изпитвам отегчение, враждебност и досада към родния си град, защото го свързвам с период от живота си, в който съм изпитвала отегчение, враждежбност и досада към мен самата.
Сънувам жена, която често се появява в сънищата ми, но за пръв път снощи заговори директно на мен. Първо възпитано и основателно ме обиди с красивия си алт, а после започна да ме разпитва за пътешествията ми, все едно искаше да станем приятелки. Ако преди това е било възможно, сега не е, защото вече не я харесвам. Мисля, че и харесването, и нехаресването на тази жена са израз на отношението на Доротея към Доротея. Когато паметниците падат от пиедесталите си, някой трябва да изчисти.
Един мъж с рижа коса четеше Докинс в метрото. Стана ми много симпатичен и ми се искаше да имам смелост да го снимам. (Огромна радост намирам в снимането с телефона. Докато фотоапаратът изисква от мен търпение и максимално съвършенство, телефонът ми хваща момента какъвто си е - шумен, зърнист, в движение, през стъклото на колата, с пясък по пръстите)...
Във внезапните пристъпи на завист и ревност се опитвам да насочвам мисълта си към това, което имам. Или към някой, който ме харесва такава, каквато съм. В старанието си да не мисля за липсите, изтъквам преимуществата си. Това е упражнение по автоодобрение.
Все още съм наникъде. Може би и така ще си остана, но процесът ме вълнува; болезнен е, но му се радвам.