Случка като дежа-ву. Нищо не е помръднало от мястото си. Фигурите - като в засада, напитките, яденето, думичките - същите. Думички по повърхността, защото си знаем и ахилеса, и си го манипулираме както си щем. Пуснала съм косата си като сянка надолу, за да има зад какво да се скрия, когато преглъщам с усилие. Въздухът е полепнал по трахеята ми, усещам как се свивам, потъвам, чувам се да казвам неща, които излизат от устатата ми като добре подучени войници.
Пътят наобратно е по инерция. Краката ми знаят този път. Очите сега регистрират надписа accent и шахматната маса. Толкова време, което (не) е минало.
Купувам си поезия, за да донаместя пластовете. Разкошна Гларус Saison, сякаш цял ден съм чакала точно тази бира. Как беше денят ти, пита. Разказвам. Слуша. Много е вкусно, казва, майсторка си. Липсва ми сосче, примрънквам, но така или иначе бе ден на суша.
Будя се в 7, защото в стаята почти е влязла сврака. Прогонвам я с плесница на пердето. Детето спи и е на 4. Не ни се получи този празник, като че ли нямах контрол над тялото си. Правех неща на автопилот, още по-всмукана в себе си. Нещо не е наред - къде е супермайката, къде е творителката на незабравими празненства, къде е ентусиазмът ми? Точно днес ми трябваха.
Освен това заваля и намокри тревата, настроението ми подгизна съвсем. Добре де, утре ще идем на джаза.
И бе ден без музика, защото няма как, заета съм да си търся ентусиазма за четвъртия рожден ден на сина си, къде беше. Малко преди да го сложа да спи, той се пъха под роклята ми и казва "ето, аз съм бебе в корема ти". Беше, преди 4 години и 20 часа. После сложиха на топлото ти място торба с пясък. На сутринта ми дадоха резен кашкавал и чаша чай.
Кръг са тези два дни, повторяеми издигания и хлътвания. Няма вина, няма съжаления. Безстрастно наблюдаване на случки, от които устата ми пресъхва, пясъкът ми натежава.