Четох си на глас детски приказки. Никой не ми е чел като дете, затова толкова настоявам да натикам това удоволствие в ръцете на собственото ми дете. Сега него го няма, изобщо не му и липсвам, играе и философства на другия край на страната, а майка му на 3-тия ден е готова да ревне, защото я връхлита с все сила мисълта, че децата не мислят за родителите си както родителите за тях. "Тази любов не е кръгообразна. Родителите обичат децата си, а децата ще обичат така само своите деца. Тя тече надолу." Мисля си какво ли ще стане, когато порасне още малко и майка му стане само източник на пари и топла храна. Какво ще правя, ако не съм се справила с мисълта за отделянето, за непринадлежането. Свикни, Доротея. Не си първата и последната майка на планетата. Ще имаш късмет, ако синът ти не те обвинява за някакви големи пробойни в живота си, нали... Та купих си детска книга и си я четох на глас, успокоявах детето в себе си.

Сама ходих и на изложба. Стоях в съвършено празната зала, гледах филма за Стефан Десподов, и борех хиляди чувства - страха от таланта, завистта, безбрежния интелект, всички тези ръце, които е нарисувал, толкова сключени ръце и отворени глави... Възможността да говориш такъв език. Почти разстроена си тръгнах, изпразнена някак.

Чудя се дали да взема тази книга, никак не си падам по въпроса за вярата в книгите, казвам на Н. Но зад такава корица няма начин да не стои много добра книга. Н. ме насърчава, изтласкваме Исус от разговора, нека остане само литературата. Продължавам с войнствено упорство да се опитвам да разбера смисъла от упованието в религия. Взех книгата.

Цяла седмица движение - тичане, танци, плуване. Като че тялото ми се подготвя за отплаване. Наслаждавам се дори на женската си суета и кокетство и изобщо, ама изобщо не търся одобрителния поглед на мъжа. Отне ми 32 години.

суета

кокетство