В този следобеден час загледах клипове за помощ на хора със страх от летене в youtube.
Рядко съм срещала разбиране на този си страх. Нямах го в началото, разви се с годините. Колкото повече летя, толкова повече се страхувам. Може би Мартин е прав - имам прекалено много за губене.
Обичам живота прекалено много.
Предполагам, че извън страха от височини и херметически затворени пространства, проблемът на повечето хора като мен е загубата на контрол. Не знаеш кой те вози, колко е здрав самолетът, ще му падне ли нещо, ще му се повредят ли двигателите, ще ти запукат ли ушите, ще ти се пръсне ли сърцето, ще видиш ли детето си отново.
Кацането и близостта до земята са любимият ми момент, ако може да се говори за такъв изобщо. Ненавиждам престоя във въздуха, всеки път слизам със свит стомах, пребледняла, абсолютно загубила говор и картина.
Този май за пръв път получих пристъп на паника извън самолет. Но чувството беше сходно - прилоша ми, заля ме необясним страх, че мога да умра, разридах се безконтролно, все едно някой беше навил някаква пружина в мен. На следващия ден трябваше да летя за Рим. Никак няма да преувелича като кажа, че дори мисълта и близостта до летище ме изпотяват.
Едно от клипчетата завърши с това, че още при следващия полетен стрес ще съм забравила всички логични аргументи защо е глупаво да се страхуваш във въздуха. Ми, да.
Записвам всичко това тук, защото ми е интересно дали след време ще се върна и ще съм променена. Може би ще съм видяла някои от тези места.