Чета доста особена книга - Химера на Джон Барт. Обичайно харесвам метакниги. Харесва ми да чета за писането и литературата. Това е едната страна. В тази книга става дума за мъже, които са силно погълнати от своя (разказвачески) талант, а това пречи на нормалната любовна връзка. Казвам го съвсем между другото, защото още не съм съвсем убедена дали проблемът на нефункциониращите любови е егоцентричният мъж (това е втората страна). Така де. Тук има митове, приказки, огромни ерекции, които неминуемо спадат, когато мъжът/ героят се окаже пред достойна (равна?) жена, смъртоносен секс, музи със спортни коремчета, досадни философствания около темата, приятно шизофренна корица от Борис Праматаров, която не непременно ми харесва, но ме поглъща.
Това, което ме държи в на моменти тегавото повествование, е усещането, че държа нещо голямо. То няма да ми обясни нищо, нито ще се престори на многознаещо. Напротив. Според мен тук един несретен мъж писател се опитва да обясни защо и как пише и да оправдае с това несгодите си с жените.
Способни ли са хората да съвместяват любовта си към нещо с любовта си към някого? Защо не говорим просто за любов.