преди бях настроена другояче, но обиденото ми его се надигна.
чудя се защо се налага само с ненавист да прогонвам спомени за хора, с които съм се чувствала прекрасно. това ли е единственият антидот? случвало ви се е - обичате се с някого много, струва ви се, че си пасвате съвършено, но по някакви причини пътищата ви се разделят. после толкова силно ви боли, че отричането и ненавистта се превръщат в естествен инстинкт за самосъхранение. не искате човекът да страда, не искате да го наранявате, дори пренебрегвате всички обиди, но просто не искате да знаете повече за него.
понякога ти се иска да си приятел с грешния човек. check.
друг път ти се привижда приятелство там, където не вирее нищо друго освен споделена обедна почивка.
мисля доста за отношенията си с хората и пътите, в които съм постъпвала несправедливо. или - не дай боже - незаинтересовано. правило номер едно - никога не подценявай проблемите на другите. това, че не говорят за тях, не значи, че ги нямат. правило номер две - никога не говори само за своите проблеми. само смъртта е непоправима. правило номер три - с напъване всичко е обречено.
да, съжалявам, че с определени хора сме се променили безвъзвратно и не е имало начин да запазим връзката си. съжалявам, че с други не съм я развила. съжалявам за предразсъдъците, които понякога съм имала, за това, че понякога съдя хората по вида, че имам отвратително натрапчиво чувство за нередност в някои човешки погледи. съжалявам, че понякога съм високомерна. благодаря на тези, които са все още край мен и успяваме да сме си утеха.
