Не съм сигурна какво е. Какво пресуши думите ми. Вечер се будя и започвам да разказвам и рисувам всичко в ума си, не просто будна, а истински нащрек стоя за образите, които идват в малките часове. Въртя се, опитвам се да задържа очите си затворени, шумовете се видоизменят в неща, които не са. Толкова много ми липсва да изпитам онова траещо секунди облекчение, след като напиша нещо, което е било важно да изхвърля. Може би нямам какво да изхвърля? Или сигурно не умея да преживявам процеса на асимилиране на чувствата и събитията, искам го вън от мен час по-скоро.
Никой не е виновен за това. Мисля, че от всичките си способности най-много съм вярвала винаги в писането. Възможно ли е тепърва да открия нещо, в което ще се чувствам по-уверена? Дълбоко се съмнявам.
