В терапия съм от година и половина. Точно.
Проблемът, за който мислех, че отивам, е само мръсна пяна в сравнение с това, което изплува с времето. Оказа се, че съм разполовена. Разполовявам и всекиго край мен. Не само това, имам още много работа. Успокоих сърцето си и свиквам с мисълта, че терапията не те прави перфектен, а те събира с изгубените (и неродените) ти части.
Не вярвам в щастието, вярвам в насладата от живота, в спокойното отношение към важни неща като остаряването, смъртта и любовта, вярвам в желанието да се променяш и движиш.
Благодарна съм за всяко мъничко вглеждане и проглеждане. Напредвам бавно, имам страхотни съпротиви, понякога се налага да бъда наритана, за да се видя. Нарцистична съм и имам нездравословна нужда от внимание. Но се старая, не съм спирала да искам да си помогна. Мисля, че мрънкам много по-рядко и мисля, че слушам другите много по-добре. Опознавам суетата и гласа си.
Това нямаше да е възможно, ако мъжът до мен не беше стопроцентово подкрепящ, търпелив и благороден. Нито веднъж не ме попита колко още смятам да ходя, не подцени нито способностите на терапевта ми, нито собствената ми сила да се самолекувам. Дължа успеха си на себе си, но се чувствам много по-уверена с неговата безмълвна помощ.