Помня първото ти писмо. Една много голяма част от мен искаше да си затвори очите. Измъчваше ме непоносима кашлица, стояхме с В. в miyabi, когато видях мигащото съобщение. Бях толкова сразена, че не посмях да го отворя, докато не се прибрахме вкъщи. За да съм сигурна, че ако има нещо неприятно, ще мога да съм сама с реакциите си.

Всичко останало ми се размива, вече не се връщам към това. Знам, че ти отговорих фактологично, може би леко студено. Припомням си как сутринта се събудих много рано и плаках изтощително дълго. Кашлицата ми беше отминала.

Направих място на гнева и отмъстителността си да ме залеят със собствения си магичен коктейл. Ти беше там, съвсем жива и реална, жена, която толкова много бе рискувала, за да може да очертае с плах пунктир собствената си истина. И после го пусна плахо в моята посока. Много плахо, почти извинително почука там, където вярвах, че не може да бъде отворено.

Дали случайно не съм луда?
Дали не си въобразявам, не си ли намествам разни неща, дали не прекрачих границата?
Ами ако греша и не се изложа ужасно?
Имам нужда всичко да бъде изговорено, иначе ще полудея, но може би тя не е човекът?

Знам какво си си мислела, защо си се страхувала. Началото на нашето сближаване беше силно еротично, мъчително възбуждащо, страхувахме се, че щом ерогенността на екзорсизма се стопи, може би и ние ще се стопим, ще изчезнем една за друга. Днес, месеци по-късно, споени още повече от приликите си, можем да сме заедно по много по-спокоен и светъл начин, без топлийките на общото вуду.

Радвам се, че дойде. Толкова ужасно се радвам. Чакам те за онази цигара на онова море.