Неистово ми се пише тия дни. Имам една черна тетрадка, в която се мъдрят разни скърби, цитати от поетични книги и опити за преводи на стихотворения. Тъкмо там нямам време да попиша. Докато кърмя нощем, нащраквам като сляп радист нещо в notes на телефона, на следващия ден го преглеждам и се озадачавам тъй, както се озадачавам, че все не си спомням финала на Метаморфозата на Кафка.
В това интервю Бени казва, че любимото ѝ време от деня е ''моментът, в който имам едновременно време, енергия и условия за писане или рисуване''. За мен любимо е ранното утро, изгревът, когато посядам на чорчик на дивана с горещо кафе и книга. Сега времето е абсолютно неуловимо. Само екстремната нужда да напиша нещо ми помага да седна със себе си за няколко минути. Та... искам и аз тази едновременност на време, енергия и условия. Впрочем, новата стихосбирка на Албена Тодорова беше последното нещо, което прочетох преди да ида да раждам. Дано я има в повече домове! Човеколюбива книга.
Онзи ден разбрах, че ето тук и сега ще се предам. Няма да мога да управлявам ежедневието си както досега. Както очаквах, че ще мога. И мисля, че ако имам 20 минути за писане, ще пиша, вместо да чистя. А може и изобщо да не намирам 20 минути.
Ето както е писала Доротея в телефона си посред нощите:
дни без да мисля за работа
маси с покривки
бижута. гривни?
животински принтове
архитектура
есента е руса
гладът
корици на непознати книги
заглавия, които започват със self/diary/letters
Иска ми се да поканя приятели вкъщи и да пием червено вино. Иска ми се да се видя с терапевта си и да ѝ разкажа колко покъртена бях от раждането на Сава и колко много се идентифицирам с голямото си дете сега. Сега повече от всякога. Иска ми се да си купя нещо смущаващо скъпо и отново да имам разрешение за тичане. Иска ми се да седна и да превеждам, превеждам... Бебето ми жужи до мен. Всяко нещо с времето си.
