Мръсното на черното е бяло.

Яна Букова

Твърде много неща ме натъжават напоследък и в привикването към смъртта (защото изначално тъгата е тъга на екзистенца и тленността) се уча да живея по-чисто.
Това, което се случва с близките и обичните ми, е моят урок по благодарност. Имало е огромни периоди в живота ми, в които съм позирала в златистия декор на фантазното. Не знам дали гнилочът, който виждам сега, е плод на порастването, узряването или опита... The dirt beneath the dirt, мръсното на черното, снегът, приятно замаскирал калта. Та, трудно свиквам с мисълта, че всичко отминава и със жестокостта на способността ни да продължаваме напред след най-големите трагедии.
Всъщност, опитвам се да разбера есенцията на това, което искам да кажа, пишейки всяка мисъл.
Накратко казвам:
- мъчно ми е, че хората край мен преживяват ужасни, кошмарни събития, които ги разтърсват изоснови, а аз стоя в периферията и не мога да им бъда панацея. Трябва да се отуча да завиждам за катарзиса след страданието. Тъпанарско отключване на древен комплекс.
- съжалявам, че е имало моменти, в които съм приемала за даденост брака, дома, семейството си.
- мразя снега.
- опитвам се да разбера очите си.
- нещо, което ще ме разплаква до края на дните ми: the still face experiment.
- Б. Шоу: Рано или късно всичко ни се случва.