Пресичам те околовръст и крачките ми те смаляват. Любовта ми е набъбнала, макар да не слизам отдавна на твоята гара. Глухи и изкорубени са улиците, къщите, животът, който пъпли, църка по тях. Разпознавам тъмната жила на диалекта, все още го чувам у себе си понякога, когато заговоря с мама или с приятелка от детството. Не съм умряла и не съм възкръснала и някак осъзнавам, че животът отначало другаде не значи нова самоличност, а просто глас, на който можеш да обичаш или ненавиждаш, според случая.
Гледам те в лицето, изтърбушено чудовище. Ярките ми дрехи предизвикват недискретни погледи, а в магазините учудвам продавачите с естествената си учтивост. Отдавна Тук не значи Дом, не и този град, не и тези улици. Но земята, краят! Тази плоска палачинка, Добруджа. Как сърцето ми забавя пулс, както се забавят жегите в нивята! Космосът си е забравил нещо тук. Отговор на едно многоточие. Раждане. Пръстта, просторът, пътят, към които все ни тегли.
