доброто тяло I

T. го формулира много точно, усилие vs насилие. Всъщност що се отнася до отношението към физическите усещания, при мен versus няма. Разпознавам насилието, когато е станало твърде късно и съм се удавила в усилието. Аз съм тази, която натиска възможностите на тялото си, а от там и на стремежите и наклонностите.
Случайно или не Рени ми казва: "Дай си време, не се докарвай до екстремности. Ако те заболи, значи трябва да спреш. Да си много бавна и търпелива."

Не мога да съм бавна и търпелива.

Макар тялото ми да се покрива с издялания релеф, с който съм свикнала, гласът отново ме тласка към онази форма на усилие, която ще ме разплаче или поне изпоти обилно. Радвам се на тази крайност и я търся, дава ми чувство за присъствие и реалност. И е удивително как всичко е толкова дяволски логично.

След двата хематома на краката и тридневния срив, който изкарах, си дадох сметка, че може би същото това тяло иска да ме накара да спра и да се вгледам. То прояви милост към мен и ме спря, защото обратното не беше възможно. Опитвам се да оставя настрана всички върховни ползи от физическата активност, които изпитвам всеки път, щом обуя маратонките. Интересува ме тъмният тласък, онова, което ме поробва в себе си и ме държи в своя вечно изискващ модус.